на това, което е трябвало да върши, за да запази една държава, която се различава от неговата.
Крал Людовик беше повикан в Италия от амбицията на венецианците, които искаха да се възползват от нахлуването му, за да завладеят Ломбардия. Аз не искам да осъждам взетото тогава от краля решение. Той искаше да навлезе в Италия, а нямаше приятели в тази страна (дори заради лошото поведение на неговия предшественик Карл му бяха затворени всички врати) бе принуден да се възползва от предложеното му приятелство. Неговото решение можеше да се увенчае с успех, ако не беше извършил грешки в другите си начинания. Със завземането на Ломбардия Людовик спечели отново славата, която беше загубил заради Карл. Генуа отстъпва, флорентинците му стават приятели и маркизът на Мантуа, дукът на Ферара- Бентиволи, владетелката на Форли15 и владетелите на Фаенца, Пезаро, Римини, Камерино, Пиомбино,16 гражданите на Лука, Пиза и Сиена се надпреварват един през друг да му предлагат приятелството си. Едва тогава венецианците можаха да съзрат необмислеността на взетото от тях решение — за да завладеят две педи земя в Ломбардия, те направиха френския крал владетел на две трети от Италия.17 Нека всеки прецени с колко малко усилия кралят можеше, ако беше се съобразил с посочените правила, да задържи властта си в Италия и да запази и защити всички свои приятели, които бяха многобройни и слаби, и се бояха — едни от църквата, други от венецианците, и бяха принудени да се присъединят към него. С тяхна помощ той лесно можеше да се осигури срещу онези, които представляваха значителна сила в страната. Но щом стъпи в Милано той направи обратното, като помогна на папа Александър да превземе Романя. Той не се сети, че с това си решение омаломощава самия себе си и по този начин се лишава и от приятелите си и от онези, които се бяха хвърлили в обятията му, като в същото време засилва църквата, като прибавя към духовната власт, която й дава такова влияние, още и значителна светска власт. Сторил първата грешка, той трябваше да я следва дотогава, докато бе принуден да дойде отново в Италия, за да пресече амбицията на Александър и да му попречи да завладее Тоскана. Не му стигна това, че засили църквата и изгуби приятелите си, ами в желанието си да завладее неаполското кралство взе, че го подели с испанския крал. Докато по-рано беше неограничен господар в Италия, сега той извика в нея един другар, към когото недоволните и амбициозните от тази страна можеха да прибегнат за помощ. Той лесно можеше да остави в това кралство един подвластен крал, но го изгони, за да постави на негово място друг, който можеше да изгони самия него.
Наистина много естествена и обикновена е жаждата към завоевания и винаги, когато й се поддават хора, които могат да я задоволят, те биват хвалени, а не порицавани, но когато те не могат, а въпреки това искат да я задоволят на всяка цена, тогава грешат и заслужават да бъдат порицани. Ако Франция можеше да нападне Неапол със собствени сили, трябваше да го стори, но щом не можеше, не трябваше да дели Неапол. Ако подялбата на Ломбардия с венецианците заслужаваше извинение, поради това, че те му помогнаха да влезе в Италия, подялбата на Неапол заслужава само порицание, защото не може да се оправдае с тази необходимост.
И тъй, Людовик извърши следните пет грешки: унищожи малките сили, увеличи в Италия мощта на един силен княз, извика в нея много силен чужденец, не се посели в тази страна, нито пък основа в нея колония. Тези грешки можеха да не окажат през неговия живот пагубното си действие, ако не беше извършил и шеста, като заграби страната на венецианците. Ако не беше засилил църквата и не бе извикал в Италия испанците; необходимо и разумно беше да ги сломи, но след като вече бе извършил едното и другото, не трябваше да допуска сломяването им. Венецианците бяха силни и щяха да попречат на другите да предприемат някакви действия в Ломбардия против французите, или щяха да се съгласят да съдействуват при условие, че ще станат господари. Другите в никакъв случай нямаше да поискат да я отнемат от Франция, за да я дадат на тях, нито щяха да имат толкова дързост да нападнат двете сили.
Ако някой каже, че Людовик е отстъпил на Александър Романя и на Испания неаполското кралство, за да избегне война, ще му отвърна с това, което вече казах: не трябва никога да се допуска да стане едно безредие, за да се избегне една война, понеже войната така не се избягва, а само се отлага и то в твоя вреда! И ако друг приведе като аргумент обещанието, което кралят дал на папата, че той ще позволи да се разтрогне бракът му и ще даде шапката на руанския архиепископ, ще отговоря по-долу, където ще се занимая с обещанията на князете и с това как те трябва да се изпълняват.
И тъй, Людовик изгуби Ломбардия, защото не спази правилата, следвани от други владетели, които са завоювали държави и са съумявали да ги запазят. Това не е никак чудно, а е основателно и съвсем в реда на нещата. По този повод аз говорих в Нант с руанския кардинал18 по времето, когато Валентино (така народът наричаше Цезар Борджия, синът на папа Александър) завладя Романя.19 Кардиналът ми каза, че италианците не умеели да водят война, а аз му отвърнах, че французите не разбират нищо от държавните работи, иначе те нямаше да оставят църквата да се засили толкова много. И опитът показа, че засилването на влиянието на църквата и на Испания в Италия се дължеше на Франция. От това се извлича общото правило, което не лъже или лъже много рядко — че всеки владетел, който подпомага засилването на чужда държава, проваля своята. Могъществото на държавата се постига чрез силата или ловкостта на владетеля. Силният владетел трябва винаги да се отнася с подозрение към силата и ловкостта на другите владетели.
ГЛАВА IV
ЗА ПРИЧИНИТЕ, ПОРАДИ КОИТО КРАЛСТВОТО НА ДАРИЙ, ЗАВОЮВАНО ОТ АЛЕКСАНДЪР, НЕ СЕ РАЗБУНТУВА ПРОТИВ ВЛАСТТА НА НЕГОВИТЕ ПРИЕМНИЦИ СЛЕД СМЪРТТА МУ
Като се имат предвид трудностите, с които е съпроводено запазването на новозавоюваната държава, някой би могъл да изрази учудването си от това, че Азия, която Александър Велики20 завоювал за няколко години и наскоро след това умрял, не се разбунтувала след смъртта му. Тя е останала под властта на приемниците му и те не срещнали никакви други трудности при запазването й освен тези, които възникнали между самите тях и то единствено поради амбициите им.21
Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.
В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.
Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.
Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да