Ан Макафри
Полетът на дракона
ВЪВЕДЕНИЕ
Кога една легенда е легенда? Защо един мит е мит? Какво прави даден факт толкова стар и излязъл от употреба, че да попадне в категорията „приказки за деца“? И защо някои факти остават неоспорими, докато други изгубват валидността си и овехтяват, ненадеждни и нетрайни?
Рукбат, в сектора на Стрелеца, беше жълта звезда от G-тип. Имаше пет планети, и още една, блуждаеща, привлечена и задържана през последните няколко хилядолетия. Третата й планета беше обвита от въздух, който човекът можеше да диша, имаше вода, която той можеше да пие, и гравитация, която му позволяваше да се движи спокойно изправен. Хората я откриха и бързо я колонизираха. Те правеха това с всяка обитаема планета, но после — колонистите не разбраха и в крайна сметка забравиха и да питат дали това стана от равнодушие или заради разпадането на империята — колонизираните планети бяха изоставени да се грижат сами за себе си.
Когато хората за пръв път кацнаха на третата планета на Рукбат и я нарекоха Перн, те не обърнаха особено внимание на планетата-странник, мятаща се по силно изкривена орбита около новия си сюзерен. Само за няколко поколения те изобщо забравиха за съществуването й. Отчаяният път, по който се движеше странникът, го довеждаше близо до приемната му сестра веднъж на всеки двеста (земни) години, при перихелий.
Когато посоките им на движение съвпадаха и разстоянието между тях достатъчно близо (както често и беше), формата на живот, съществуваща на странника, се опитваше да прекоси космическото пространство, за да достигне до по-удобната за живот и с по-мек климат планета.
По време на неистовите усилия да бъде отблъснато това зло, падащо от небето на Перн като сребърни нишки, тънката връзка на Перн с планетата-майка беше прекъсната. Спомените за Земята отпадаха от историята на Перн с всяко ново поколение, докато паметта за произхода им избледня отвъд легендата и мита, до пълно изчезване.
За да предотвратят нашествията на смъртоносните Нишки, жителите на Перн, с вдъхновението на земните им предшественици, създадоха високоспециализиран вариант на един биологичен вид от заселената от тях планета. Хора, имащи висок коефициент на емпатия и известни вродени телепатични способности, бяха тренирани да използуват и да се грижат за това необикновено животно, чиято способност да се телепортира беше изключително ценна в жестоката битка за запазване на Перн чист от Нишките.
Крилатите, опашати и огнедишащи дракони (името им идваше от земните легенди, за които те напомняха), техните драконови ездачи, живеещи отделно от другите хора, и злото, с което те се сражаваха, създадоха цяла нова група от легенди и митове.
Освободен от надвисналата опасност, Перн възприе по-лек начин на живот. Уважението към наследниците на героите изчезна, както изчезна и авторитетът на легендите.
ЧАСТ ПЪРВА
ТЪРСЕНЕТО НА УЕЙРА
Лесса се събуди от студ. Студ, по-силен от мраза на винаги влажните каменни стени. Студ, съпроводен с чувство за опасност, по-голяма от онази преди десет Оборота, която я беше запратила, хленчеща от ужас, да се скрие във вонящото леговище на уер-пазача.
Вцепенена в концентриране, Лесса лежеше на сламата в уханната сиренарна, която тя използуваше като спалня заедно с другите кухненски ратаи. В това зловещо знамение имаше опасност, различна от всяко друго предчувствие. Тя докосна съзнанието на уер-пазача, плъзгащ пръстените си навън из двора. Виеше се, изпънал веригата си докрай. Беше разтревожен, но не помнеше да е забелязал каквото и да било необикновено в мрака, предшествуващ зората.
Лесса се сви в плътно кълбо кости, обхващайки се с ръце, за да намали вцепенението в напрегнатите си рамене. След това, заставяйки се да се отпусне, мускул след мускул, става след става, тя се опита да усети какво потайно зло може да я събуди, но да не разтревожи чувствителния уер-пазач.
Опасността определено не се намираше вътре в стените на Руатското Хранилище. Нито наближаваше павирания периметър около Крепостта, по който упоритата трева беше израснала отново през древната зидария, зелено доказателство за разрухата на някога голокаменното Хранилище. Опасността не напредваше нагоре по слабо използувания напоследък павиран път от долината, нито пък витаеше из каменните жилища на занаятчиите в основата на отвесните стени на Крепостта. Не оставяше дъха си във вятъра, духащ от студените брегове на Тилек. Но въпреки това тя звънеше остро в сетивата на Лесса, заставяйки да вибрира всеки нерв във слабичката й фигура. Напълно събудена, тя се опита да я идентифицира преди състоянието на предусещане да се разпръсне. Проникна навън, към Прохода, по- далече, отколкото изобщо някога беше достигала. Каквато и да беше заплахата, тя не беше в Руата… засега. Нито пък имаше познат дъх. Значи не беше Факс.
Лесса изпита, макар и предпазливо, удоволствие от това, че Факс не беше идвал в Руатското Хранилище вече три пълни Оборота. Апатията на занаятчиите, западащите ферми, дори разядените от зеленината стени вбесяваха Факс, самозвания Господар на Високите склонове, до степен, в която той предпочиташе да забрави причините, накарали го за завладее някога гордото и богато Хранилище.
Опитвайки се упорито да идентифицира това подтискащо зло, Лесса изрови от сламата сандалите си. Надигна се, механично отръсквайки сламките от сплъстената си коса, която сви в груб възел на тила.
Тя се промъкна между спящите ратаи, събрани накуп, за да се топлят, и се плъзна нагоре по износените стъпала към кухнята. Готвачът и помощникът му лежаха на дългата маса пред голямата пещ, изложили гърбове на топлината на тлеещия огън, и хъркаха на различни гласове. Лесса се промъкна през подобната на пещера кухня към конюшните. Отвори вратата точно колкото да може да се промъкне тъничкото й тяло. Паветата на двора с конюшните бяха ледени дори през тънките подметки на сандалите. Тя потрепери, когато сутрешният въздух проникна през кърпената й дреха.
Уер-пазачът се плъзна през двора да я посрещне, молейки, както винаги, да бъде пуснат на свобода. Тя погали успокояващо гънките на островърхите му уши, докато той се нагаждаше към крачката й. Поглеждайки нежно надолу към ужасната глава, тя обеща да го почеше добре днес. Той се сви, стенейки, на края на изпънатата верига, докато тя продължи към набраздените стъпала, водещи към защитната стена над масивните врати на Крепостта. На върха на кулата, Лесса впи поглед на изток, където каменните гърди на Прохода се издигаха в мрачно спокойствие срещу настъпващия ден.
Несъзнателно тя се обърна наляво, тъй като чувството за опасност идваше оттам. Погледна нагоре и очите й се заковаха в червената звезда, която беше започнала отскоро да доминира в утринното небе. Докато тя гледаше, звездата излъчи последно рубиново пулсиране преди величието й да изчезне в яркостта на изгряващото слънце на Перн. Различни фрагменти от приказки и балади, разказващи за сутрешното появяване на червената звезда, преминаха през ума й, твърде бързо, за да оставят каквото и да било впечатление. Нещо повече, инстинктът й подсказваше, че опасността може да дойде от североизток. От изток можеше да пристигне още по-голямо нещастие. Присвивайки очи, сякаш за да забележи връзката между нещастието и определен човек, тя впи поглед на изток. Тъничко просвиреният въпрос на уер-пазача я достигна точно в момента, в който предчувствието изчезна.
Лесса въздъхна. Тя не беше намерила отговор в зората, единствено противоречиви знамения. Трябваше да чака. Съобщението беше пристигнало и тя го бе приела. Свикнала бе да чака. Другите й оръжия бяха
