— Няма да заспя, преди да видя, че татко се чувства добре — тросна се детето.
— Не съм виждала човек с такова буйно въображение! — извика Касондрия и очите й потъмняха. — Сънувала си нещо страшно и си се събудила с мисълта, че краят на света ей сега ще настъпи. Омръзнало ми е до смърт да се съобразявам с теб. Този път няма да стане това, което искаш, малка госпожичке! Лягай и заспивай, защото… Разбра ли ме добре?
Премрежените очи с цвят на аквамарин потъмняха и се кръстосаха с бляскащите златистозелени очи на Касондрия.
— Няма! Няма! — упорстваше момиченцето, издало напред брадичката си, ядосано, че най-съкровените му чувства бяха засегнати.
Светлорусата коса на момиченцето блестеше на светлината и приличаше на сребърни лунни лъчи.
— И ако не ми разрешиш да видя татко, ще му кажа какво видях онзи ден и той ще те намрази, Касондрия, много ще те намрази — заплаши я смело детето.
— Така ли? — с провлачен глас попита Касондрия. Детето бе привлякло цялото й внимание. — И какво по-точно би искала да му кажеш, госпожичке? — надвеси се тя над нея.
Старлет веднага усети, че бе направила ужасна грешка.
— Нищо — заекна тя. — Наистина, нищо не съм видяла.
Все още усещаше как погледът на мащехата й я пронизва. Дори още по-лошо — долавяше надигащата се у нея враждебност. Би искала Касондрия да не я мрази толкова, но много отдавна вече тя не й се подчиняваше. Касондрия почти никога не се усмихваше — само когато искаше да получи нещо от баща й. Всички говореха, че тази жена ще го доведе до просяшка тояга с прахосничеството си. Независимо какво точно значеше това, Старлет със сигурност знаеше, че напоследък не живееха щастливо. Касондрия непрекъснато мъмреше слугите. А те бяха много верни и привързани, преди Касондрия да дойде в дома им. Сега от тях се изискваше да стъпват на пръсти и на секундата да изпълняват прищевките й.
Изведнъж Касондрия рязко протегна ръка, хвана Старлет за брадичката и я повдигна.
— Не щади пръчката, за да не разглезиш детето! Винаги съм го казвала. Ти си едно ужасно разглезено момиче. Тъй като не си глупава, трябва да ти е ясно, че ще гориш в ада, ако кажеш на когото и да било, особено на баща си, какво си видяла.
След тези думи Касондрия се наведе над лампата, която гореше слабо на масичката до леглото на детето, и угаси пламъка. Стаята потъна в пълен мрак. Знаеше, че повече от всичко момиченцето се страхува от тъмнината. Искаше да бъде сигурна, че до сутринта Старлет няма да излезе от стаята си.
— Моля те… не ме оставяй сама — проплака момиченцето.
— Ти си виновна за това — каза Касондрия със смразяващ глас. — Лека нощ, Старлет… приятни сънища!
— Някой път ще кажа на татко колко си гадна в действителност — измърмори тихо Старлет.
Очите й бяха плувнали в сълзи. Една сълза се търкулна по бузата й.
Касондрия спря до вратата. Бледата светлина, която идваше откъм коридора, очерта студената й красота.
— Не… няма да го направиш, защото иначе… — тя посочи с брадичка някаква неясна заплаха, стаена в коридора — нещо ужасно те чака, за да те накаже. — Тя се усмихна ледено. — Мисля, че много добре го знаеш.
Старлет усети студения поглед на Касондрия, който се впи в нея, и потръпна. Вратата се затвори и тя остана сама. Дали бе наистина сама? Изтръпна от напрежение. Обзе я ужас. Прехапа устни и издърпа за по-сигурно завивката до брадичката си. В гърлото й започна да се надига гняв срещу Касондрия, който бе толкова силен, че накрая започна да я задушава. Старлет обърна глава към остъклената врата, която гледаше към задния двор. Надигналият се вятър се усилваше и стенеше зловещо във вратите и прозорците. Изтрещя гръмотевица. От гората се чу протяжен вълчи вой. Мракът на спалнята й с тапети на рози се изпълни със сенки, които заприличаха на призраци. Дори лицата на куклите й не изглеждаха вече мили и познати, а гледаха враждебно и чуждо. Погледът й пробяга през стаята. Долу на пода нещо се раздвижи и изтича към леглото й. Питаше се какво ли бе това, бръмбар, мишка или чудовище. От всички страни я дебнеха страшни тъмни сили.
— Не ми се сърди, татко, но много, ужасно много ме е страх от тъмното и не мога да стана от леглото — изхлипа тихо тя.
Бенджамин Тримейн се събуди след неспокойния си сън и още преди да отвори очи усети, че нещо не е наред. Бяха го измъчвали кошмари. Сигурен бе, че тъмната сила в стаята бе нахлула в сънищата му.
— Има ли някой тук?
Спалнята на жена му беше в другото крило, но тя често идваше да го види нощем. За негов ужас нищо не наруши тишината. Касондрия не беше тук.
По стените танцуваха мрачни сенки, привличаха погледа му и разпалваха въображението му. Държеше се като дете. Наистина! Опита се да си внуши, че няма от какво да се страхува. Безмилостното бумтене в слепоочията и киселият вкус в устата му го накараха да се почувства още по-зле. Спомни си, че след вечеря се бе напил до смърт. Сега му се искаше да се бе въздържал малко. Знаеше, че пиенето му разбива семейството, съсипва живота му, но дори и сега му се искаше да отпие глътка бърбън, за да успокои разклатените си нерви.
Спомни си бегло как Алек, синът му от първия му брак, му бе помогнал да излезе от салона и да се изкачи по широкото стълбище до стаята си. Жена му свиреше на пианото. Когато, олюлявайки се, спря до нея, забеляза мрачната й физиономия. Причината му беше известна, както и това, че на сутринта ще му направи страхотен скандал. Той, Бенджамин Тримейн, ще се опита да я убеждава, както много пъти досега, че никога повече няма да сложи капка алкохол в устата си, но всъщност много добре знаеше, че когато демонът отново се всели в него, отново ще му се поддаде и нищо друго на този свят няма да бъде по-важно от една чаша алкохол и… още една, и… още една.
Глава 1
Отваряше се чудесен ден за обесването. Това като че ли бе мотото на деня, мислеше си Старлет, докато се носеше по тротоара към хотела. Един поглед към ясното небе потвърди предположението й, че утрото наистина ще бъде ведро и слънчево. От много мили наоколо щяха да се стекат хора, за да присъстват на линчуването на Уейд Матюс, прочутия разбойник, който цяла година бе тероризирал Ню Мексико. Тя потръпна при мисълта, че ще види как един мъж се люлее на края на въжето, и в един кратък миг изпита угризение на съвестта, че е допринесла за това. Но докато пресичаше улицата, тя се възмути от себе си.
Бе толкова погълната от мислите си, че до последния момент не видя коня, препуснал срещу нея. Не го забеляза дори тогава, когато една ръка я хвана за раменете и я дръпна настрани, за да предотврати нещастието. Предупредителният вик: „Внимавайте!“ прозвуча като ненужно ехо, тъй като тя вече висеше във въздуха и бе спасена.
— Добре ли сте, мис? — попита я мъжът.
Тя извърна глава и видя шерифа, който още я държеше за ръката. Тревогата, изкривила суровите черти на лицето му, никак не го правеше по-хубав. Сложи уплашено ръка на гърдите си и бързо му се усмихна с благодарност.
— Да, мисля, че съм добре. Въпреки че едва ли щеше да е така, ако не бяхте вие. Благодаря ви, шерифе. Ще бъда по-предпазлива, докато стигна до безопасната си хотелска стая.
Към тях се присъедини още един конник. Старлет трябваше да присвие очи срещу яркото слънце, за да види високия мъж, яхнал коня, който за малко не я беше прегазил.
— Прощавайте, че ви уплаших, госпожице — каза той с плътен глас.
— Аз съм си виновна — отвърна му тя.
— Доста замислена изглеждахте — изкоментира шерифът Бъфърд Тейлър, но Старлет почти не го чу.
Непознатият бутна назад широкополата си шапка. Погледът му привлече очите на Старлет като с магнит.
