Мери Мартин
Старлет
Пролог
— Никой друг не може да се люби като теб — въздъхна кестенявата жена, докато се отдаваше на пламенните ласки на мъжа. Опитните му ръце и устните му я влудяваха. Сладостна лудост. Да, това предлагаше той — изтънчено сексуално удоволствие, каквото тя никога преди не бе изпитвала. Бе рискувала доброволно всичко, за да прекара тази нощ в прегръдките му, и искаше утрото никога да не настъпи.
Изведнъж сърцераздирателен детски вик сложи край на ласките им и пресече рязко любовната им страст. Жената тихо изруга:
— Да върви по дяволите!
Мъжът отдели устните си от голата й матова гръд. Едно мускулче на лицето му трепна леко.
— Като че ли партито приключи, скъпа — измърмори той и ръцете му се отдръпнаха от тялото й.
Касондрия Тримейн му хвърли гневен поглед. Очите й яростно засвяткаха, когато забеляза присмехулните пламъчета, проблясващи под миглите му. Тя отново изруга тихо. Дългите й пръсти с лакирани нокти затърсиха в мрака ключа на нощната лампа. Пълните й устни, доскоро тръпнещи от удоволствие, сега бяха опънати гневно.
— Чудя се какво й става сега. Не може една нощ поне да спи до сутринта! Нямам нито минута спокойствие.
— Стига си мърморила, Кас — каза тъмнокосият мъж. — Тя все пак е дете. Нищо няма да ти стане, ако от време на време се грижиш за нея като майка — той се облегна на възглавницата. — Хайде, върви, докато не е събудила всички.
Смехът на Касондрия звънна като кристал.
— Лесно ти е да говориш, любовнико. Не трябва да се занимаваш по двадесет и четири часа от денонощието с нея. — Като каза това, тя не издържа повече, наведе се и целуна устните му с дълга, влажна целувка. — А може би точно сега не съм особено майчински настроена.
— Кога ли изобщо си? — измърмори той. — Хайде де, тръгвай вече. Не бива да се бавиш толкова.
Тя се вгледа в пламенните му черни очи и го попита нежно и умолително:
— Няма да си тръгнеш, преди да се върна, нали?
Той се засмя дрезгаво, отметна завивките и откри гъвкавото си, загоряло тяло, покрито с яки, потрепващи мускули. Видя как прикованият й в него поглед потъмня и усети, че се възбужда.
— Мислиш ли, че бързам да си ходя? — попита той.
Искрящите й очи се плъзнаха по голата му бронзова плът и се спряха на онази част от тялото, която я даряваше с такова огромно удоволствие.
— Ти наистина си страшно възбуждащ мъж и аз много обичам да те докосвам тук… и тук… — мъркаше тя с приглушен глас, а пръстите й пърхаха леко по тялото му, по твърдия корем, после се спуснаха по- надолу… — но най-много… тук.
— Ти си една малка разгонена кучка, Кас — думите му не прозвучаха грубо, а дишането му ставаше все по-бързо, докато тя възбуждаше страстта му.
— Да, такава съм — отвърна тя. — Не го забравяй. Никога.
Не му каза, че ако той забрави това, тя сигурно ще умре. Той бе единствената причина сутрин да отваря очи и през целия ден да чака с нетърпение нощта. Тогава той идваше при нея. Караше я да се чувства млада, привлекателна и красива, да забрави, че старостта е неизбежна и че бръчките около очите й стават все повече. Не искаше да мисли, че е на двадесет и девет и че скоро ще стане на тридесет. Не беше стара, в никакъв случай. Но не и в сравнение с него.
Той току-що бе навършил двадесет и една, но младостта му не пречеше на мъжкия му чар. На тези години той знаеше как да задоволи една жена много по-добре от други мъже, два пъти по-възрастни от него. Но издръжливостта му най-много възхищаваше Касондрия. Той бе по-як и от бик — най-подходящата компания за дългите и самотни нощи на една жена, изгаряща от любовна страст. Касондрия ужасно искаше да се любят още веднъж. Устните й въпросително се разтвориха, но въпреки всичките й усилия той поклати отрицателно глава. Очите й отчаяно потърсиха неговите:
— Моля те! Знаеш, че няма да те накарам да съжаляваш.
— После, Кас — твърдо каза той. — Първо задълженията, а после удоволствията.
Тя въздъхна.
— Хм. Колко жалко.
Усмихна се кокетно, наведе глава и го целуна по онова място, което щеше да помни най-дълго.
Той погали голото й бедро и продължи със сръчни пръсти навътре между краката й. После се отдръпна и я остави задъхана и задоволена.
— Тази игра е сладка, когато се играе от двама души — каза той, като още веднъж я отблъсна леко от себе си. — Но не се тревожи. Тук има още от това, което получи сега… но след като се погрижиш за детето, както ти казах.
След това шумно я потупа по кръглия задник, давайки й ясен знак, че първата им игра е завършила.
— Хайде, Кас, изчезвай, преди момиченцето да е тръгнало да те търси и да е видяло кой спинка в леглото на милата му мащеха винаги когато татко се напие и сдаде багажа.
— Да, да. Добре. Вече го каза достатъчно ясно — отвърна троснато тя и стана от леглото с измъчена въздишка, навлече червената си копринена роба, завърза колана й и излезе от стаята с намусено лице.
До гуша й бе дошло да се промъква в мрака, да краде кратките мигове любовни удоволствия с него и да го изпраща с поглед, когато още с първите проблясъци на зората той се измъкваше от къщата. Но от всичко най-неприятна й бе мисълта, че пред нея се изправяше още един отвратителен ден, още един час, дори още една минута с онзи пияница, мъжа й, и с лигавото му заешко съешаване. Не, след тази вечер щяха да се случат някои неща. Тя непременно щеше да се погрижи за това.
Малкото момиченце се бе събудило от отчаяните викове за помощ на баща й. Старлет Тримейн веднага разбра, че тук става нещо страшно.
— Татко! Татко! Какво става?
Старлет потърка очите си с ръце, за да прогони съня, и скочи в леглото. Не можеше да разбере защо сърцето й толкова силно бие от ужас. Страшно много искаше да се притече на помощ на баща си. Знаеше, че сега, повече от всеки друг път, той се нуждае от нея. Но спалнята му бе чак в западното крило на къщата. Трябваше дълго да върви сама в тъмното, а там щяха да я следят те. Почувства се като уловена в капан и започна да се задушава от страх. Беше абсолютно сигурна, че щом излезе от стаята, ще види нещо страшно и зловещо — то я чакаше в мрака, за да я накаже жестоко.
Касондрия стигна до спалнята на заварената си дъщеря, отвори вратата и цялото й тяло се стегна в очакване на неприятната сцена.
— Какво, за Бога, има Старлет? — изсъска тя, когато детето я погледна с големите си сини очи.
— Какво те уплаши толкова? От бурята ли те е страх?
Най-после момиченцето възвърна гласа си и захлипа:
— Татко… искам татко, а не теб, Касондрия.
— Аха! Този път няма да ти угодя, детенце. Той спи дълбоко и нямам намерение да го будя — отвърна Касондрия и я изгледа вбесено.
Бузите на седемгодишната Старлет Тримейн почервеняха от гняв.
— Не, не спи! Чух, че извика. Гласът му беше като на много болен човек. Моля те! Не може ли само да погледнем дали е добре?
Търпението на Касондрия се изчерпа. Едва потисна една ругатня. Насили се гласът й да звучи спокойно, но строго:
— Не, не може. Той е голям човек и може чудесно да се грижи за себе си.
Тя изгледа момиченцето многозначително и продължи:
— Ще видиш, че на сутринта всичко ще бъде наред.
Но Старлет не искаше да се успокои.
