Дъхът й някак странно бе секнал. Тя се почувства прикована от този твърд, преценяващ поглед и омагьосана от плътния глас на тъмнокосия ездач. Смолисточерните коси падаха върху тъмни, гъсти вежди. Сянката на наболата му брада очертаваше тъмен контур около лицето му. Този мъж се различаваше от мъжа, до когото бе застанал. И тя разбра защо. Студеният му, анализиращ, проницателен и всевиждащ поглед едва прикриваше под лустрото на изтънчените маниери стремеж към насилие. Провесеният върху бедрото му револвер й разкри всичко, което тя би искала да знае за него. В миг усети колко ледени бяха очите, вперени в нея. Точно тогава той като че ли изведнъж я прогони рязко от мислите си, изрече едно рязко „довиждане“ и обърна коня си.
Старлет възвърна самообладанието си и възнагради шерифа с още една благодарна усмивка:
— Извинете за безпокойството, шерифе. Опасявам се, че разговорите за екзекуцията са ме разстроили повече, отколкото предполагах.
— Много се радвам, че не сте ранена, мис — той отново я погледна с интерес. — Ще останете ли в града, за да видите как Матюс ще увисне на въжето утре?
— О, не! — каза Старлет с леко възклицание в гласа.
— Жалко — отвърна дългокракият шериф, повдигна шапката си също като непознатия и добави: — Е, тогава аз ще се връщам в затвора. Ако промените решението си, минете да ми кажете. Ще ви запазя място отпред. Може Матюс да не възразява толкова много, че ще му наденем въжето, ако през това време вижда пред себе си една млада красавица.
Старлет наведе глава и от свян не отвърна нищо на комплимента му. Прекоси тичешком улицата и забърза към хотела. Сърцето й все още силно биеше в гърдите й. Но тя не можеше да каже със сигурност дали бясното стакато бе причинено от току-що сполетялото я премеждие или от очите на красивия непознат, който едва не я прегази с коня си.
— Добър вечер — поздрави я администраторът, когато тя мина покрай рецепцията.
Тя му отвърна само с едно леко, любезно кимване, повдигна краищата на роклята си с цвят на метличина и тръгна нагоре по стълбите към… непознатия, който слизаше от втория етаж. Не, помисли си тя, когато погледите им за секунда се срещнаха, тя не бе измислила това необикновено красиво мургаво лице. Този път, въпреки краткотрайната им среща, тя забеляза още неща — белега на челюстта му, отпусната в ленива усмивка, дългите му светли бакенбарди, дълбоките зелени очи, които гледаха с такава топлота. Нищо чудно, че сърцето й се бе разтуптяло така силно. Ами да, той беше най-представителният мъж, когото бе виждала в техния край. Докато отключваше вратата, Старлет се засмя. Влезе, затвори вратата пред външния свят и като се скри вътре в стаята от него, започна да сваля фибите от косата си, разпускайки копринените, сребристоруси кичури. Разтърси глава и те се разпиляха свободно по раменете й. Приближи се до огледалото, за да размени с образа си саркастични усмивки.
Думите й предизвикаха угризение на съвестта й. Помисли си за Джейк, мъжа, който от една година я ухажваше. Но бързо прогони досадната мисъл от ума си. Джейк бе добър човек, още по-добър приятел, но ролята му — сега и занапред — се свеждаше само до това. Започваше да мисли, че може би те щяха да се чувстват по-добре, ако просто му каже истината. Е, разбира се, отначало сигурно ще го заболи, но той може да предложи толкова много неща на една жена, че скоро ще намери нечия друга компания. И даже не беше честно от нейна страна да излиза с него, ако не мислеше да се омъжи и да създаде семейство. По-добре бе да му каже какво мисли и да му даде възможност да уреди бъдещето си с друга жена, която би оценила многото му прекрасни качества.
Когато на другата сутрин Рейвън излезе от хотелската стая, едва бе започнало да се развиделява, но улицата се бе изпълнила с шумната глъч на множество хора. Тя понесе багажа си по задното стълбище. Очите й блестяха като тюркоази, но прекрасните й черти се бяха изкривили в мрачна маска. Физиономията й нямаше нищо общо с нежността, с която гледаше как момчето оседлава коня й. С ниско нахлупена шапка тя поведе великолепния жребец навън от конюшнята. Спря само колкото да хвърли една монета на момчето, което се бе грижило за коня й по време на престоя й в хотела.
— За добре свършената работа — прошепна му дрезгаво Рейвън.
— Благодаря ви, господине — заекна изненадано момчето, след като изтича зад конника в черни дрехи, за когото бе чувало толкова много да се говори. Успя да погледа съвсем малко отдалечаващия се лъскав жребец с цвят на слонова кост, защото в конюшнята дойде друг собственик да отведе коня си.
— Оня там е мъжът, който докара Матюс. И вие ли ще отидете на екзекуцията?
Деър Маккалистър не отвърна нищо. Беше вперил поглед в ездача, когото момчето му показа. Той също бе чул разговорите в града. По дяволите, снощи в бара всички говореха само за това! Рейвън! Гарвана. Деър поклати глава, изпъна крака и несъзнателно отметна палтото си, за да хване за дръжката револвера в увисналия под кръста му кобур. Ето такива мъже усложняваха живота му. Въздъхна, обърна се и влезе в конюшнята.
— Какво има, господине? Не ви ли интересува обесването? Мама ми каза, че ще има танци в… — момчето млъкна по средата на изречението, когато погледът му падна върху револвера върху бедрото на Деър.
Деър видя уплахата в очите на момчето. С тих смях, в който се долавяше по-скоро горчивина, отколкото веселост, той разроши косата му.
— Не е толкова лесно да забележиш револвер, момчето ми. Виж, Уейд Матюс, чух, че винаги застрелвал жертвите си с пушка.
Момчето кимна, но още го гледаше с недоверие. Деър посочи друг пример.
— Ами я виж оня тип, Рейвън. Май че видях навит камшик, закачен на седлото му. Тези хора биха могли да се замислят и да се попритеснят, че са станали разбойници и са извън закона, вместо да бъдат ловци и да се връщат с богата плячка.
Това като че ли напълно убеди момчето и то се ухили.
— Да, така си е. Особено тоя, както се е облякъл целият в черно и язди вран кон — момчето се почеса по главата. — Ами вие, сър? Вие имате ли богат улов?
Деър се засмя. Този път в погледа му заигра веселие.
— Не, синко. Да кажем, че съм един стар, уморен каубой, който много би се радвал да си иде у дома, в ранчото си.
В погледа на момчето се изписа разочарование.
— Е, да, мисля, че това си е окей.
— Радвам се, че така мислиш — каза Деър и взе поводите на коня си от ръцете на конярчето, сложи крак в стремето и се повдигна с лекотата на човек, който е яздил дълги години.
— Е, сине, не се сили много. А също така недей да проявяваш и толкова голям интерес към хора от типа на Рейвън. Има и други важни неща в живота, освен да успееш да предадеш друг човек или подло да удариш под кръста.
— Така ли? — провлече невярващо момчето. — Какви например?
Преди да отговори, Деър обходи конюшнята с поглед, после пак се усмихна широко.
— Да разбираш от коне например — каза той.
Момчето засия от гордост при този комплимент.
Деър изведе коня си от конюшнята и добави:
— Или да гледаш да ти е мирна главата.
Рейвън спря зад затвора, за да си върже черна копринена кърпа на лицето. След това измъкна камшика си и умело изтрака с него по пръчките на решетката върху прозореца. В отговор се разнесе приглушена псувня.
Тя се усмихна под кърпата си и зачака мъжа на име Матюс да се появи на прозореца. Не се наложи да чака дълго. По лицето му не бе изписан никакъв страх от предстоящата екзекуция. Това я изненада. Повече от разбойниците, които тя бе вкарала зад решетките през последните няколко години, откакто бе станала Рейвън — отмъстителят, бяха много смели, когато измъчваха жертвите си, но когато се изправеха пред съда,
