жадно да души.
— Стриди! — промърмори той възхитено. — Изглежда и рак, а, Хоу-Хоу? Е, момчета, вие наистина сте много добри към стария си дядо!
Хоу-Хоу, момче, приблизително връстник на Едвин, се засмя.
— За тебе ще има, дядо. Хванах четири рака.
Беше жалко да се гледа как ръцете на стареца се тресяха от лакомия. Бързо, доколкото му позволяваха вдървените колене, той се отпусна на пясъка и измъкна с тоягата си от жарта голяма мида. От топлината черупката се беше разтворила и възрозовото месо се беше опекло отлично. Старецът се разтрепери, хвана едно късче от мидата с палеца и показалеца и го поднесе към устата си. Но парчето се оказа прекалено горещо и той в същия миг го изплю. Старецът захленчи от болка, от очите му изскочиха сълзи и потекоха по страните му.
Момчетата бяха същински диваци, хуморът им беше доста груб и примитивен. Огорчението на дядото им се видя ужасно смешно и те избухнаха в силен кикот. Хоу-Хоу подскачаше край огъня, а Едвин в неописуем възторг се търкаляше по земята. Дотича и момчето, което пазеше козите, за да вземе и то участие във веселбата.
— Извади ги да изстинат, Едвин! — молеше огорченият старец, който дори не се опитваше да изтрие сълзите, стичащи се от очите му. — Дай ми и един рак. Нали знаеш, че дядо обича раци.
Черупките съхнеха на жарта и се пукаха от топлината със силно цвърчене. Мидите бяха големи, от три до шест дюйма дълги. Момчетата ги изгребваха с тоягите от пепелта и ги трупаха на един изхвърлен на брега дънер, за да ги изстудят.
— Когато бях момче, ние не се подигравахме на по-възрастните, а ги почитахме…
Потокът от несвързани жалби и упреци не секваше, но внуците не обръщаха никакво внимание на дядото. Всички се захванаха за ядене, като действаха с ръце, с енергично дъвчене и силно мляскане. Старецът ядеше предпазливо, като се стараеше да не бърза, за да не се опари отново. Третото момче на име Заешката устна незабелязано посипа с щипка пясък късчето мида, което дядото тъкмо поднасяше към устата си. Песъчинките се забиха в небцето и венците му и отново избухна оглушителен кикот. Нещастникът не се сещаше, че са му скроили лоша шега, пръхтя и плю, докато Едвин не се смили и му подаде една кратунка с прясна вода да си изплакне устата.
— А къде са раците, Хоу-Хоу? — попита Едвин. — Дядо иска да яде.
В очите на стареца отново светна лакомото пламъче, когато му подадоха рака. Клещите, черупките — всичко беше цяло, но месото вътре отдавна беше изсъхнало. С треперещи пръсти, в предвкусване на удоволствието, старецът откъсна едната щипка, но тя се оказа куха.
— Какъв е тоя рак, Хоу-Хоу? Къде е месото? — захленчи той.
— Аз се пошегувах, дядо. Няма раци. Не хванах нито един.
По сбръчканите бузи на стареца се стичаха сълзи на безсилна обида и разочарование, а момчетата едва не виеха от възторг. После Хоу-Хоу незабелязано сложи на мястото на изсъхналия рак друг, току-що изваден от огъня. Щипките му бяха вече откъснати и от бялото месо се вдигаше ароматна пара. Усетил познатата миризма, старецът учудено погледна надолу. Унинието му начаса се смени с радост. Той жадно вдъхна аромата, едва не подскочи от възторг и се нахвърли на храната. Това привично зрелище не задържа вниманието на внуците. Те не забелязваха нито откъслечните възгласи, които, мляскайки, издаваше старецът, нито безсмислените му, както им се струваше, фрази: „Ех, сега да имаше малко майонеза! Шейсет години — две поколения — да не хапнеш, даже да не видиш майонеза! А навремето се сервираше с раците във всяка кръчма.“
Като се натъпка до пръсване, старецът въздъхна дълбоко, изтри ръце в голите си крака и замислено се загледа в морето. Заедно с усещането за ситост нахлуха спомените.
— А някога същият този бряг беше пълен с хора, особено в неделен ден. И никой не се боеше от мечките. А ей там, точно на скалата, имаше голям ресторант, готвеха отлично и изборът беше много богат. Четири милиона души наброяваше тогава Сан Франциско. Сега в града и в цялата околност я се съберат 40 души, я не. Из залива непрекъснато плуваха кораби, някои влизаха през Златните врати, други излизаха в открито море. А по небето — аероплани, дирижабли и въздушни кораби. Те се движеха с по 200 мили в час. Пощенската компания „Ню Йорк енд Сан Франциско лимитид“ смяташе тази скорост за минимално допустимата. Имаше един французин, забравих му името — той беше успял да стигне до 300 мили в час. Но това беше рисковано, прекалено рисковано според консервативната публика. Ала той беше тръгнал по правилен път и сигурно щеше да постигне повече, ако не беше Великият мор. Когато бях дете познавах старци, които бяха виждали първите аероплани, а сега самият аз станах свидетел на това как изчезнаха последните и това бе преди 60 години.
Внуците не слушаха хлевоустия старец — те отдавна бяха свикнали с неговото бъбрене, пък и не разбираха по-голяма част от думите. Случайният наблюдател би могъл да забележи, че в несвързаните монолози на стареца речта му придобиваше до известна степен някогашната стройност и изящество на израза. Но когато се обръщаше към внуците си, той отново се нагаждаше към техния груб, примитивен език.
— Вярно, тогава раците бяха малко — разглаголстваше старецът. — Бяха ги изловили. Те се смятаха за най-изискан деликатес. Пък и ловният им сезон беше само някакъв си месец. А сега могат да се намерят по всяко време на годината. И, което е най-чудното, могат да се уловят точно тук, в крайбрежните Шамъни на Клиф Хаус, където беше ресторантът.
Пасящите наблизо кози изведнъж станаха неспокойни, струпаха се на куп и момчетата скочиха на крака. Кучетата край огъня се хвърлиха към ръмжащия си другар, който пазеше стадото, а козите побягнаха под защитата на хората. Пет-шест сиви измършавели вълци се промъкваха сред дюните, готови да нападнат ръмжащите кучета. Едвин изстреля една стрела, но тя падна преди да стигне целта. Тогава Заешката устна развъртя прашката си — оръжието, с което Давид беше излязъл срещу Голиат — и така силно метна камъка, че той изсвистя във въздуха. Камъкът падна насред глутницата и изплашените вълци отстъпиха в евкалиптовия гъсталак.
Момчетата се разсмяха и отново се излегнаха на пясъка, а старецът замислено въздъхна. Той явно беше преял и сега, сплел пръсти на корема си, отново захвана да разглаголства.
— „Световете си отиват като дим“ — издекламира той очевидно стих на някой автор. — Да, всичко е бързотечно като дим. И човешката цивилизация на тази планета също е дим. Хората опитомиха полезните животни, унищожиха вредните, разчистиха земята от буренака. Но след това човечеството умря, първобитният живот заля планетата и помете по пътя си всички човешки ценности. Горите и плевелите нападнаха полята, хищниците разкъсаха стадата и ето сега на брега на Клиф Хаус бродят вълци. — Старецът се ужаси от собствените си мисли. — Там, където някога безгрижно живееха четири милиона души, сега скитат гладни вълци и подивелите ни потомци са принудени да се защитават с праисторическо оръжие от хищниците. И всичко това заради Алената смърт?
Думата „алена“ привлече вниманието на Заешката устна.
— Пак старата песен! — каза той на Едвин. — Какво значи „алена“?
— „Вълнува ни тъй аленият лист на клена, както звукът на ловджийски рог“ — отново издекламира старецът.
— Това значи червена — отговори Едвин на Заешката устна. — Ти не знаеш това, защото си от племето на Шофьора. А те нищо не знаят. Алена значи червена, сигурен съм.
— Червеното си е червено, нали така? Защо тогава да се надуваме и да казваме „алена“? — мърмореше Заешката устна. — Дядо, защо винаги говориш такива думи, които никой не разбира? — обърна се той към стареца. — „Ален“ не значи нищо, но всички знаят какво е „червен“. Защо тогава не казваш „червен“?
— Защото това не е точно. Чумата беше алена. Само за някакъв си час цялото тяло и лицето на човек ставаха алени. Аз ако не знам, кой ще знае! Всичко стана пред собствените ми очи. И аз твърдя, че чумата беше алена, защото… е, защото наистина беше алена и това е! Няма друга дума.
— А по моему „червена“ е по-добре! — упорстваше Заешката устна. — И баща ми нарича червеното червено, а той не е глупак. Той ми е разказвал, че всички са измрели от Червения мор.
— Баща ти е от простолюдието и предците му са прости хора. Аз знам откъде произлиза племето на Шофьора. Дядо ти беше шофьор, слуга. Той нямаше никакво образование и служеше на друга хора. Вярно, баба ти беше от добро семейство, но децата й не се метнаха на нея. Много добре си спомням как ги срещнах
