много начини за добиване на храна. Колкото повече храна имаше, толкова повече ставаха хората. През 1800 година само в Европа населението било 170 милиона. След сто години — сложи една песъчинка, Хоу-Хоу, — през 1900 година, било вече петстотин милиона, значи към петте песъчинки трябва да се добави един зъб. Това показва колко лесно е било да се добива храна и колко бързо се е увеличавало населението. През 2000 година Европа имаше вече хиляда и петстотин милиона жители. Така беше навсякъде. Тези осем черупки означават осем милиарда души, които населяваха земята по времето, когато започна Алената чума.

Аз тогава бях млад човек на двадесет и седем години и живеех оттатък залива на Сан Франциско, в Бъркли. Едвин, помниш ли огромните каменни къщи, които видяхме, когато слязохме от хълмовете на Контра Коста? Ето в такава каменна къща живеех. Бях професор по английска литература.

Много от това, което разказваше старецът, беше непонятно за внуците, но те го слушаха с интерес, опитвайки се да разберат събитията от миналото.

— А за какво ви бяха тези каменни къщи? — попита Заешката устна.

— Помниш ли как баща ти те учеше да плуваш?

Заешката устна кимна.

— Та ето, в Калифорнийския университет — така се казваха тези каменни къщи — учехме момчетата и момичетата да мислят точно така, както аз с помощта на песъчинките, камъчетата и черупките на раците ви обясних колко хора живееха в онези времена. Трябваше да ги учим на много неща. Момчетата и момичетата, които учехме, се наричаха студенти. Те се събираха в големи стаи, по 40–50 души наведнъж, а аз им говорех разни неща. Както сега на вас. Разказвах им за книгите, написани преди много години, а понякога по същото това време…

— Значи всичко, което си правил, е било да говориш, да говориш… — учуди се Хоу-Хоу. — А кой набавяше месото, кой доеше козите, кой ловеше риба?

— Умен въпрос, Хоу-Хоу, умен въпрос! Както вече ви казах, добиването на храна по това време беше проста работа. Ние бяхме много умни. Няколко човека можеха да осигурят храната на много хора. А останалите се занимаваха с други неща. Ето аз например, както каза, само говорех. Да, аз говорех, говорех през цялото време и за това ми даваха храна, много и отлична храна. Не съм опитвал такава много години и едва ли някога ще опитам отново. Знаете ли, понякога съм склонен да мисля, че най-голямото постижение на нашата гигантска цивилизация беше храната — нейното невероятно изобилие, безкрайното й разнообразие и възхитителният й вкус. Да, момчета, това беше живот — какви възхитителни неща ядяхме тогава!

За внуците тия възторзи бяха непонятни, но те решиха, че дядото, както обикновено, се е отдал на старческа бъбривост.

— Тези, които ни осигуряваха храната, се наричаха „свободни граждани“. Но това беше шега. Ние от господстващата класа владеехме земята, машините, всичко на света, а тези хора работеха за нас. Ние прибирахме почти цялата храна, която те произвеждаха и им оставяхме съвсем малко, колкото да могат да работят и да изкарват за нас още повече храна.

— А аз щях да отида в гората и да си намеря храна — заяви Заешката устна. — И ако някой се опиташе да ми я вземе, щях да го убия.

Старецът се засмя.

— Нали ти казах, че ние, хората от господстващата класа, владеехме и земята, и горите, и всичко останало. Тези, които отказваха да произвеждат за нас храна, наказвахме или обричахме на гладна смърт. Но те не бяха много. Повечето предпочитаха все пак да ни хранят, да ни шият дрехи и въобще да правят за нас хиляди — сложи една черупка, Хоу-Хоу, — хиляди приятни неща. По това време аз се казвах професор Смит, професор Джеймс Хауърд Смит. Моите лекции бяха много популярни, иначе казано, много момчета и момичета обичаха да слушат как разказвам за книгите, които други хора бяха написали. Аз бях щастлив и ядях до насита всякакви вкусни неща. Ръцете ми бяха меки и нежни, защото не работех с тях, а тялото чисто и дрехите изящни… — Старецът с отвращение погледна дрипавата си кожа. — Такива неща не носехме. Даже робите се обличаха по-добре. И кожата ни винаги беше чиста. Всеки ден по много пъти си миехме ръцете и лицето. А вие никога не се миете, освен ако не паднете във водата или не ви хрумне да поплувате.

— Ти също не се миеш, дядо — възрази Хоу-Хоу.

— Какво ти миене! Времената са други. Сега съм един мърляв дядка. И никой не се мие, пък и няма с какво. Шестдесет години не съм виждал сапун. Вие не знаете какво е сапун и аз няма да ви обяснявам, защото говорим за друго — за Алената смърт. Ето, вие знаете какво е болежка. По-рано й казвахме болест. Много болести са предизвикани от микроби. Запомнете тази дума, микроби! Микробът е едно такова много дребно същество, което прилича на кърлежите, дето се появяват по кучетата пролетно време, когато избягат в гората. Само че микробът е още по-малък. Той даже не се вижда.

Хоу-Хоу се изсмя.

— Ама че си и ти, дядо! Как може да се говори за нещо, което не се вижда! Ако не си виждал тия неща, откъде знаеш, че ги има? Хайде де, обясни! Как можеш да знаеш за нещо, което не се вижда?

— Умен въпрос, Хоу-Хоу, много умен. И все пак ние успяхме да видим някои микроби. Работата е там, че ние имахме такива устройства, те се наричаха микроскопи и ултрамикроскопи. Ние ги приближавахме до очите си и гледахме през тях и всички неща ставаха по-големи, отколкото са в действителност, а без микроскоп не виждахме много работи. Най-добрите ни ултрамикроскопи увеличаваха микробите четиридесет хиляди пъти. Нали не сте забравили, че една черупка означава хиляда пръста? Вземете четиридесет мидени черупки — толкова пъти по-голям изглеждаше микробът, когато се гледаше през микроскоп. Освен това имахме още едно устройство — киноекран, с негова помощ увеличеният четиридесет хиляди пъти микроб ставаше още много хиляди пъти по-голям. Така можехме да разгледаме всичко, което не се виждаше с просто око. Вземете една песъчинка и я разделете на десет части. След това една от частите разтрошете на десет части, после още на десет, после още веднъж и още веднъж и правете това цял ден и може би ще получите такова мъничко зрънце каквото е микробът.

Момчетата гледаха стареца с нескрито недоверие. Заешката устна презрително пръхтеше, Хоу-Хоу тихичко хихикаше, но Едвин ги смушка с лакът да млъкнат.

— Кърлежът смуче кръвта на кучето, а микробите, нали са много малки, попадат в кръвта и там се плодят. В тялото на един човек понякога има милиарди микроби… Дайте ми, моля ви, една черупка от рак… Ето толкова, колкото означава тази черупка. Ние наричахме микробите микроорганизми. Когато милиони или милиарди микроорганизми попаднеха в тялото на човек, той се разболяваше. Микробите предизвикваха болестите. Тези микроби бяха безкрайно много — толкова видове, колкото са песъчинките по брега. Ние познавахме само някои от тях. Светът на микроорганизмите си оставаше невидим за нас, ние трудно прониквахме там и знаехме малко за него. И все пак някои видове микроби ни бяха известни. Например bacillus anthracis, micrococcus или Bacterium termo и Bacterium lactis — същите, от които и сега се заквасва козето мляко. Знаехме и различни видове Schizomycetes и много други…

И старецът се впусна в разсъждения за свойствата на различните микроорганизми, при това толкова дълги и усукани, че момчетата си смигнаха и се вгледаха в пустинния океан, забравили за словоохотливия старец.

— А Алената смърт, дядо? — напомни му най-сетне Едвин.

Старецът трепна и с усилие слезе от катедрата, от която четеше на някакви свои млади слушатели лекция за най-новите теории за болестотворните микроби с шестдесетгодишна давност.

— Да, да, Едвин, аз се увлякох. Какво да се прави, понякога спомените от миналото са така силни; забравям, че сега съм жалък старец, навлечен в козя кожа, който скита с внуците си — диваци, пасящи кози — из първобитната пустиня. „Световете си отиват като дим“ — така и нашата славна гигантска цивилизация отмина, изчезна като дим. Сега вече съм дядо, немощен старец и принадлежа към племето Санта Роса, защото се ожених за жена от това племе. Моите синове и дъщери се сродиха с други племена — племето на Шофьора, на Сакраменто, на Пало Алто. Ето Заешката устна е от племето на Шофьора. Ти, Едвин, си от рода Сакраменто, а ти, Хоу-Хоу — от Пало Алто. Името на това племе идва от името на града, който се намираше близо до едно друго огнище на културата — Станфордския университет. Ето, сега отново си спомних кой съм и какво съм. Всичко си дойде на мястото. И така, разказвах за Алената смърт. Докъде бях стигнал?

— Ти говореше за микробите, които не се виждат, но от тях човек уж се поболявал.

Вы читаете Алената чума
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×