за първи път — те ловяха риба на езерото Тимескал.
— А какво е това образование? — попита Едвин.
— Това е, когато наричат червеното алено — насмешливо подметна Заешката устна и отново се нахвърли върху стареца. — Баща ми казва, че жена ти е от племето Санта Роса и въобще не е знатна. Това му го е разказал неговият баща, преди да умре. Той казва, че преди Червения мор е миела чинии в една кръчма, макар че не знам какво е това. А ти знаеш ли, Едвин?
Едвин отрицателно поклати глава.
— Да, тя беше келнерка — призна старецът. — Но тя беше добра жена и майка на твоята майка. След чумата малко жени бяха останали. Тя се оказа единствената жена, която можех да взема, макар и да е „миела чинии“ в кръчма, както се изразява баща ти. Но не е хубаво да се говори така непочтително за предците.
— Пък баща ми казва, че жената на първия Шофьор била лейди…
— Какво е това лейди? — поинтересува се Хоу-Хоу.
— Лейди е жената на Шофьора — бързо се отзова Заешката устна.
— Първият Шофьор се казваше Бил и, както вече ви казах, беше от простолюдието — обясни дядото. — Но жена му беше лейди, знатна лейди. Преди Алената чума тя беше жена на Ван Уордън, президента на Управата на Промишлените магнати, един от десетимата, които управляваха Америка. Състоянието му беше милиард и осемстотин милиона долара — такива монети като тази в торбата ти, Едвин. А когато дойде Алената смърт, тя стана жена на Бил, основателя на племето на Шофьора. Как я налагаше само! Виждал съм го с очите си.
Хоу-Хоу, който лежеше по корем и от нямане какво да прави разгребваше с крака пясъка, изведнъж извика и заразглежда отначало палеца на крака си, после дупката, която беше изровил. Другите две момчета също се заеха бързо да разхвърлят с ръце пясъка и скоро откопаха три скелета. Двата бяха на възрастни хора, а третият — на дете. Старецът приклекна и се вгледа в находката.
— Жертви на Чумата — обяви той. — Последните дни нещастниците умираха както си вървяха. Това трябва да е семейство, което се е спасило с бягство, за да не се зарази, и смъртта ги е настигнала тук, на Клиф Хаус. Те… Слушай, какво правиш, Едвин?!
В гласа на стареца прозвуча ужас — Едвин старателно избиваше с тъпата страна на ловджийския си нож зъбите от челюстта на единия череп.
— Ще си ги нанижа! — отговори той.
Момчетата се хванаха за работа и вдигнаха нетърпим шум. Никой не чуваше стареца.
— Вие сте истински диваци!… Значи вече са на мода огърлиците от човешки зъби. Следващото поколение ще си пробие носовете и ще си окачи украшения от кости и раковини. Така ще стане. Човешкият род е обречен да потъне в мрака на първобитната нощ преди отново да започне кървавото възкачване към върховете на цивилизацията. А когато се разплодят прекалено и планетата стане тясна, хората ще започнат да се избиват. И тогава сигурно ще носят на пояса си човешки скалпове, както сега… както ти, Едвин, носиш тая гнусна свинска опашка. И това е най-кроткият от внуците ми! Махни тази опашка, Едвин, изхвърли я, момчето ми!
— Само опява тоя дядка! — отбеляза Заешката устна, когато момчетата извадиха всички зъби и седнаха да делят плячката.
Движенията им бяха бързи и резки, а говорът, особено когато спореха за някой голям или красив зъб, несвързан и отривист. Те говореха с едносрични думи и кратки, отсечени фрази. Това беше по-скоро някакво безсмислено дрънкане, отколкото език. И все пак в него се долавяха следи от граматически конструкции, някакво далечно сходство с формите на по-културен език. Даже речта на стареца беше до такава степен изкривена, че ако се запише буквално, читателят не би разбрал нищо. Но той използваше това подобие на език само когато се обръщаше към внуците си. А когато се разприказваше и започнеше да си говори сам, говорът му полека-лека се очистваше, приближаваше се до литературния. Изреченията се удължаваха, придобиваха отчетлив ритъм и лекота, които свидетелстваха за някогашен навик да говори от катедрата.
— Дядо, разкажи за Червената смърт! — помоли Заешката устна след като делбата на зъбите завърши.
— За Алената смърт — поправи го Едвин.
— И без тия чудновати думички — продължи Заешката устна. — Говори разбрано, дядо, като всички Санта Роса. Никой не говори като тебе.
II
Старецът беше явно поласкан от тази молба. Той се прокашля и започна:
— Преди петнадесет-двадесет години много хора слушаха разказите ми за Алената чума. Сега за съжаление явно никой не се интересува…
— Ето пак! — недоволно възкликна Заешката устна. — Не можеш ли да не говориш глупости? Говори разбрано. Какво значи „интересува“? Ломотиш като малко дете!
— Не се заяждай — намеси се Едвин, — че ще се ядоса и нищо няма да разкаже. Плюй на чудноватите думи. Все нещо ще разберем.
— Хайде, хайде, дядо! — настоя Хоу-Хоу, тъй като старецът през това време беше започнал тирада за неуважението към възрастните и колко жестоки стават хората, когато загине цивилизацията и те попаднат в първобитни условия.
Старецът започна разказа си.
— Тогава на земята живееха много хора. Само в Сан Франциско бяха четири милиона…
— А какво е това милион? — попита Едвин.
Старецът ласкаво го погледна.
— Знам, че можете да броите само до десет, затова ще ви науча. Дай си ръцете. Виж, двете ти ръце имат десет пръста, нали така? Е, добре. Сега вземам тая песъчинка — подръж я, Хоу-Хоу. — Старецът сложи песъчинката на дланта на момчето. — Тази песъчинка е все едно десетте пръста на Едвин. Добавям още една песъчинка — значи още десет пръста. След това прибавям още и още, докато не станат толкова песъчинки, колкото са пръстите на Едвин. Това прави сто. Запомнете тази дума — сто. Сега слагам в ръката на Заешката устна камъче. То прави десет песъчинки или десет пъти по десет пръста значи сто пръста. След това слагам десет камъчета. Те правят хиляда пръста. После вземам една мидена черупка, която означава десет камъчета или сто песъчинки, или хиляда пръста…
Старецът търпеливо повтаряше обясненията и се опитваше постепенно да налее в главите на внуците си най-обща представа за смятане. С увеличаване на числата той им даваше предмети с различна големина. Слагаше на дънера предметите, които означаваха големи числа и накрая изпадна в затруднение, защото за обозначаване на милион се наложи да вземе избитите от черепите зъби, а на милиард — черупките от раците. Накрая спря обясненията, защото забеляза, че внуците му проявяват признаци на умора.
— И тъй, Сан Франциско имаше четири милиона жители — слагаме четири зъба.
Момчетата бавно преместиха поглед от зъбите, подредени на дънера, към ръцете си, после към камъчетата, песъчинките и накрая към пръстите на Едвин. После плъзнаха поглед назад, в обратен ред — те се мъчеха да усвоят с ума си такова непостижимо количество.
— Ей че много хора, дядо — неуверено предположи най-накрая Едвин.
— Да, страшно много хора — като пясъка на брега и всяка песъчинка е възрастен или дете. Да, миличък, и всички тези хора живееха в Сан Франциско. А когато идваха тук, на брега, се събираха повече от песъчинките. Повече, много повече! Сан Франциско се смяташе за много красив град. А оттатък залива, където беше миналата година станът ни, живееха още повече хора. По цялото протежение от нос Ричмънд до Сан Леандро, в равнината и по хълмовете, се простираше нещо като цял огромен град със седеммилионно население. Разбирате ли? Седем зъба — това са седем милиона.
Момчетата отново отместиха поглед от пръстите на Едвин към наредените на дънера зъби и обратно.
— Светът беше препълнен с хора. Броят на населението на земята според преброяването от 2010 година беше осем милиарда, да, да, осем милиарда — осем черупки от рак. Не като сега. Хората знаеха
