— Защото се запознахте с мен — престраши се той. — Давате ми все повече надежда, любов моя.
Реджи седеше изправено и вдървено.
— Трябва да ви разочаровам, лорд Монтиът, но не това е причината. Бих си стояла и вкъщи тази вечер.
— Както и аз, ако бяхте с мен. Но все още има време, знаете. Можем да се върнем у дома.
Тя поклати отрицателно глава. Напушваше я смях. Откакто го бе видяла, чувстваше някакъв постоянен, странен порив да се смее. Заради едничката радост. Просто преливаше от нея. Но сега бе време да го остави и да забрави тази нощ.
— Трябва да тръгвам — каза тихо тя.
— Сигурно трябва. — Пръстите му се сключиха около ръката й, облечена в ръкавица, но не направи даже и едно движение да й помогне да слезе от каретата. Ръката му не й позволяваше да мръдне от мястото си.
— Искам да ви целуна още веднъж, преди да си тръгнете.
— Не.
— Просто една целувка за лека нощ.
— Не.
Свободната му ръка обхвана бузата й. Не си бе дал труд да си вземе ръкавиците или шапката, преди да излязат от къщата му. Пръстите му горяха върху кожата й. Реджи не можеше да помръдне. Очакваше със затаен дъх Никълъс да открадне целувката, която му бе отказала.
И той го направи. Устните му притиснаха нейните в една целувка, която по нищо на приличаше на целувките, получавани до сега. Топли и изкусни, устните му вкусваха нейните, докато Реджи си помисли, че ще експлодира.
— Тръгвайте, преди да съм се забравил — каза грубо той. Страстта правеше гласа му плътен.
Помогна й да слезе от каретата и я поведе към къщата на вуйчо й. Виеше й се свят.
— По-добре да не идвате с мен — пошепна тя. От двете страни на вратата горяха лампи. Тя си представи как вратата се отваря и Тони се изправя срещу Никълъс Идън с пистолет в ръка. — Не е необходимо да ме придружавате.
— Скъпа, може да съм всякакъв, но никой досега не е казвал, че не съм джентълмен. А джентълмените завеждат дамите до вратата.
— Глупости! Вие сте джентълмен само когато ви харесва. А сега просто демонстрирате инат.
Никълъс се позасмя на страховете й.
— Страхувате ли се за мен?
— Да, страхувам се. През повечето време Тони е много приятен човек, но в някои случаи не е в състояние да контролира гнева си. Не трябва да ви вижда, преди да съм му разказала, че нищо лошо не се е случило.
Никълъс спря и я обърна с лице към себе си.
— Щом гневът му е толкова страшен, няма да позволя да се изправите сама срещу него.
Той иска да опази нея от Тони. Напуши я смях, но се въздържа.
— Трябва да разберете отношенията ми с Тони и да знаете, че аз съм последният човек, който трябва да се страхува от него. Ние сме много близки, нали разбирате. Толкова близки, че той редовно обръща живота си надолу с главата, за да мога да поживея при него. Винаги се е отказвал месеци наред от повечето от заниманията си. Вие трябва да оцените какво значи това — приключи сухо тя.
Той продължи да я води напред, ухилен.
— Разбирам ви напълно. Независимо от това, за всяко нещо, което правя, си има причина. И аз ще ви заведа до вратата.
Реджи се опита пак да протестира, но бяха вече пристигнали. Тя се молеше напрегнато да не са ги чули и вратата да не се отвори. Обърна се към Никълъс и пошепна:
— Каква причина бихте…
Но той я прекъсна закачливо:
— Знаете ли, сега имам извинителна причина да ви целуна пак за лека нощ.
Той я прегърна здраво и устата му се насочи към нейната, за да я изгори. Това беше страст — гореща, бликаща страст, която я топеше в ръцете му. Нищо друго нямаше значение. В този момент тя беше негова.
Никълъс свърши с целувката, обладан от изгарящо желание. Той едва ли не я отблъсна от себе си, макар и без да я пуска. Пръстите му се впиваха в раменете й. Държеше я на една ръка разстояние, дишаше тежко, очите му горяха.
— Искам ви, сладка Реджина! Не ме карайте да чакам дълго, за да признаете, че и вие ме искате.
След момент Реджи осъзна, че той я е оставил и си е тръгнал. Усети лудешки порив да хукне след него, но се овладя. Не беше лесно. Сърцето й биеше до пръсване. Краката й бяха омекнали.
Реджи почака, докато Никълъс се качи в каретата си, обърна се неохотно, отвори вратата и влезе. Антрето и холът бяха ярко осветени и безлюдни. Слава Богу. Вратата към кабинета-библиотека на Тони беше отворена. Оттам струеше светлина. Тя тръгна бавно към нея. Надяваше се, че Тони е там и не е тръгнал да я търси из Лондон.
Той беше там — седнал на бюрото си, обхванал глава с ръце. Пръстите му се преплитаха в гъстата черна коса, като че ли се мъчеха да я изтръгнат. До него имаше гарафа с коняк и чаша.
Нещастният му вид възвърна равновесието на Реджи. Чувството за вина й помогна да се овладее. Докато бе преживявала най-щастливите мигове от живота си, човекът, който значеше най-много за нея на този свят, се бе разболял от тревога. А тя даже не бе побързала да се върне при него. Беше се наслаждавала на всеки момент, прекаран с Никълъс. Как можа да бъде толкова себична?
— Тони?
Той вдигна стреснато глава. По красивото му лице премина най-напред изненада, после облекчение. Той изтича към нея, прегърна я и я притисна до себе си толкова здраво, че тя се уплаши да не й счупи ребрата.
— Велики Боже! Реджи, съвсем се разкапах от тревога! Не съм бил толкова зле, откакто Джеймс те заведе в… е, сега това няма значение. — Той я отдалечи от себе си и я огледа. — Добре ли си? Причиниха ли ти болка?
— Добре съм, Тони. Наистина съм добре.
И изглеждаше добре. Роклята й не бе разкъсана, прическата й бе непокътната. Но тя беше изчезнала за цели три проклети часа! Какво ли не си бе помислил, че може да й се случи…
— Първата ми работа сутринта ще е да го убия. Само да разбера къде в дяволския пъкъл живее!
Значи затова не се е опитал да разбие вратата, помисли си Реджи.
— Всичко беше съвършено невинно, Тони — започна тя. — Просто грешка…
— Зная, че е било грешка, Реджи. Онзи идиот, твоят кочияш, ме увери в това. Той все настояваше, че Монтиът ще те върне всеки момент, че той и лейди Едингтън били… Ах… че те… Е, мисля, че разбираш какво имам предвид. О, по дяволите!
— Да — Реджи се ухили на неудобството, което изпитваше той. — Зная какво имаш предвид, разбира се. — Тя побърза да започне да го обработва. — Бедният човек мислеше, че ти и неговият…
— Не го казвай! Пък и това не е никакво извинение!
— Тони, можеш ли да си представиш израза на лицето му, когато е видял, че не е отвлякъл когото трябва? — Реджи хихикна. — О, как исках да зърна физиономията му!
Антъни се намръщи.
— Как стана така, че не си го видяла?
— Не бях там. Той ме остави в къщата си и отиде на бала. Разбираш ли, единственото му намерение е било да накара лейди Едингтън да пропусне бала. Сега можеш да си представиш колко е бил шокиран, когато я е видял там. Не е знаел кого, по дяволите, е заключил в къщата си.
— Той те заключи в къщата си?
— Беше ми съвсем удобно — увери го бързо тя. — И тъй, ти разбираш, че не съм била с него през
