само дето не си знаел.
— Едно от нещата, които Ели ми каза, е, че мъжете от фамилията Идън обичат само веднъж. Това трябва да те зарадва.
— Трябва ли?
— А не трябва ли?
— О, не зная — каза Реджи уклончиво. — Ще ти кажа след като си поговорим. Искаш ли да ти изтрия гърба?
Тя не дочака отговора му, извади гъбата от водата и се премести зад него. Усмихваше се, но той не виждаше лицето й.
— Предполагам, че очакваш извинение — започна той смутено.
— Би било много добре.
— Моля те, Реджина, прости ми.
— За какво?
— Какво искаш да кажеш с това „за какво“? — изръмжа той и се обърна да я погледне.
— Би ли се изразил малко по-ясно, Никълъс?
— Съжалявам, че бях такъв дръвник, докато бяхме сгодени.
— Наистина, не беше никак любезен. Но аз мога да ти простя за това. Карай нататък. — Тя прекара гъбата надолу по гърба му, после много бавно се върна до шията му.
— Нататък? — Той бе смаян.
Реджи го удари по главата с гъбата.
— Ти ме изостави. Или вече забрави?
Той сграбчи гъбата.
— Забрави го вече. Знаеш защо го направих.
Реджи заобиколи ваната, застана пред него и го загледа с ръце на хълбоците. Очите й блестяха.
— Не съм съгласна с теб. Не зная защо го направи. Това е единственото нещо, което не можах да разбера.
Той каза много тихо, без следа от гняв:
— Не можех да остана до теб без…
Тя го пришпори:
— Без какво?
— Без да те любя.
Настъпи гробна тишина. После тя каза:
— Защо не можеше да ме любиш?
— По дяволите! — изруга той. — Бях сигурен, че ще ме презреш, щом научиш за произхода ми. Сигурен бях, че няма да понеса такова отношение. Признавам, бях такъв глупак! Но знаех, че Мириам няма да си държи езика зад зъбите. И не се излъгах. Но сгреших относно твоята реакция на новината за раждането ми.
— Много добре. Това обяснение ми стига. Можеш да продължиш.
Той мислеше трескаво.
— Казах ти истината за Силина. Тя наистина устрои сцената в зимната градина, на която ти стана свидетел.
— Вярвам ти.
Очевидно тя не очакваше да чуе това.
— О! Твоят приятел Джордж! Аз… мисля, че бях малко несправедлив към него. Но това не ми е за пръв път — да си помисля не каквото трябва, когато си с него.
— Ревнуваше ли, Никълъс? — Чувството й за хумор се появи отново.
— Аз… да, ревнувах!
— Време си беше да го кажеш. Карай нататък — каза тя. Очите й бяха вперени в лицето му.
— Но какво друго съм направил? — попита смутено той. Кобалтовите очи блеснаха.
— Забравяш, че се наложи да те върнат насила при мен.
— Не! — Той избухна гневно. — Разбери, това не е вярно! Бях тръгнал да се връщам. Корабът ми бе готов да отплава. Бях решил да ти кажа всичко и да ти обясня защо се държах така. Проклетият ти вуйчо и неговите главорези се появиха вечерта преди да тръгна.
— Горкият! Сигурно много си се разсърдил на намесата на вуйчо Джеймс?
Никълъс се намръщи.
— Не харесвам този твой вуйчо. Никак.
— Той ще те хареса.
— Предпочитам ти да ме харесаш.
— Това би могло да се уреди.
— Значи нямаш нищо против дето съм обречен да обичам само веднъж? — попита той много сериозно. Но тя не бе готова да прави декларации пред него, поне в момента.
— Не би ли могъл да се изразиш малко по-ясно?
— Не ти ли казах всичко, което искаше да чуеш?
— Не си.
— Тогава ела тук.
— Никълъс! — ахна тя. — Не съм облечена за къпане.
Той я сграбчи и я притегли във ваната, върху себе си.
— Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те! Стига ли или искаш още?
— Това ще стигне… за тази вечер. — Реджи обви ръце около врата му. Устните им се срещнаха.
След дълга, сладка целувка той попита:
— Е?
— Какво „Е?“ — подразни го тя. Той я плесна по дупето. — О, мисля, че и аз те обичам.
— Мислиш?
— Ами налага ми се, нали, ако искам да продължаваме двамата! — Не, недей! — изпищя тя, когато той започна да я гъделичка. — Добре. Обичам те, невъзможни човече! Бях ти хвърлила око, нали? И винаги съм се надявала, че ще отговориш на любовта ми. Сега не си ли доволен, че съм толкова упорита?
— Упорита, но много сладка! — Той я целуна звучно. — Ти беше права, любима. Не си облечена за къпане. Ще оправим ли тая работа?
— Мислех, че така и няма да попиташ.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
След като изпратиха и последния гост, Никълъс и Реджина стояха на вратата и се целуваха. Той въздъхна и рече:
Най-после спокойствие…
— Хм, не съвсем — отговори колебливо Реджина, както си играеше с ревера му. — Аз… снощи пратих бележка на моето семейство и ги поканих да ни гостуват днес. Не се ядосвай, Никълъс. Джордж ми каза, че миналата седмица видял Тони и той бил много разтревожен. Зная, че е заради нас.
— Не можа ли просто да им напишеш писмо? — попита той уморено. — И да им съобщиш, че си добре?
— Писмото не е същото като да видят с очите си колко съм щастлива. Те се тревожат за мен, Никълъс. Искам да знаят, че най-после всичко е наред.
— Значи ще трябва да изтърпя още един ден. — Той пак въздъхна.
— Не се ли сърдиш?
— Не смея да ти се сърдя, любов моя. — Каза го толкова сериозно, че тя се намръщи объркана. — Защото веднага ми се разсърдваш.
Никълъс й се усмихна, потупа я по гърба и я поведе към стълбата.
— Ела с мен за малко. Ти ми напомни, че и аз имам семейни дела, за които трябва да се погрижа.
Той хвана Мириам точно когато тръгваше за сутрешната си езда, отложена заради заминаването на
