добре можеше да види как ще долети трещерицата, както щяха да видят чичо Юлиус и госпожица Рог от всекидневната.
В стаята беше малко задушно и Дребосъчето отвори прозореца. Той надникна навън и забеляза, че прозорецът на всекидневната също е отворен — към лятната нощ и към света на приказките. Дребосъчето си помисли, че в онази стая седяха чичо Юлиус и госпожица Рог и дори не подозираха, че съществуват трещерици, горките хорица! Те бяха толкова близо до него, че разговорът им се чуваше като тихо ромолене. Колко жалко, че не можеше и да ги види!
Но затова пък видя трещерицата. Ако не знаеше, че това е само Карлсон, а не истинска трещерица, сигурно щеше да му се смръзне кръвчицата, защото да видиш как профучава една трещерица, беше наистина страшно! Дребосъчето си каза, че човек просто би могъл да повярва в съществуването на света на приказките.
Трещерицата прелетя няколко пъти край прозореца на всекидневната и надникна вътре. Каквото видя, очевидно я изненада и дори я възмути, защото тя поклати глава. Още не бе открила Дребосъчето на съседния прозорец, а той не посмя да я извика. Но затова пък настойчиво замаха с ръка и тогава трещерицата го зърна. Тя му махна в отговор и черното й лице се озари от широка усмивка.
Дребосъчето се досети, че чичо Юлиус и госпожица Рог сигурна не бяха я забелязали, защото ромоленето от техния разговор долиташе все тъй спокойно. Но мигът настъпи… Покоят и тишината на лятната нощ бяха раздрани от силен вой. Виеше трещерицата, и то виеше като… вероятно като истинска трещерица, защото през целия си живот Дребосъчето не бе чувал такъв вой и той звучеше, сякаш идеше направо от света на приказките.
След това откъм всекидневната не се чуваше вече никакво ромолене, а пълна тишина.
А трещерицата стремглаво влетя при Дребосъчето и на бърза ръка смъкна от себе си забрадката и пеньоара, избърса саждите от лицето си в пердетата на Босе и вече нямаше никаква трещерица, а само Карлсон, който трескаво натика дрехите и метлата, и всички трещявици под леглото на Босе.
— Можеш ли да си представиш подобно нещо? — каза Карлсон и сърдито заподскача към Дребосъчето. — Би трябвало със закон да се забрани на стари хора да се държат по този начин.
— Защо? Какво правеха? — попита Дребосъчето. Карлсон ядосано разтърси глава.
— Той държеше ръката й! Седеше и държеше ръката й! ръката на Носорога, какво ще кажеш на това?
Карлсон така гледаше Дребосъчето, сякаш очакваше, че от изумление ще припадне, а когато нищо подобно не се случи, изкрещя:
— Не чу ли какво казах! Седяха и си държеха ръцете! Докъде може всъщност да стигне човешката глупост?!!
КАРЛСОН СТАВА НАЙ-ГОЛЕМИЯТ БОГАТАШ В ЦЕЛИЯ СВЯТ
Дребосъчето никога нямаше да забрави следващия ден. Той се събуди рано и съвсем от само себе си. Нямаше никакви викове от най-добрия Карлсон в целия свят, които да го разсънят. „Странно“, — помисли си той и на пръсти се промъкна в антрето, за да вземе вестника. Искаше да си прочете на спокойствие рисуваните поредици, преди чичо Юлиус да дойде и да му вземе вестника.
Но през този ден не дойде ред да се четат рисуваните поредици. Горкото Дребосъче! Дори не успя да разгърне вестника, след като видя първата страница. Защото от нея му се изблещи едно тлъсто заглавие, при вида на което го изби студена пот. Ето какво гласеше то:
Отдолу имаше снимка на Западния мост, над който летеше — да, човек не можеше да се припознае — над моста летеше самият Карлсон. Имаше и друга снимка, отблизо, на която той усмихнато сочеше сгъваемата си перка и стартовото си копче.
Дребосъчето се зачете и докато четеше, плачеше.
„Вчера в редакцията имахме забележителен гост. Един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите (според собствените му думи) пристигна и поиска да получи възнаграждението от десет хиляди крони. Той и никой друг бил летящата загадка в квартал Васастан — увери ни той, но не бил никакъв шпионин и ние му вярваме. «Аз шпионирам само такива като Носорога и Юлчо Приказката» — заяви той. Това звучи много детински и невинно и доколкото разбираме, този «шпионин» се оказа само един необикновено дебел малък ученик — най-добрият в класа, както сам твърди. Но това момче притежава нещо, за което всяко дете би могло да му завижда: едно моторче, с което може да лети. Сами го виждате на снимката. Момчето заяви, че моторът бил направен от най-добрия изобретател в целия свят, но отказа да издаде повече подробности. Подчертаваме, че този изобретател би могъл да стане мултимилионер, ако започне серийно производство на такива мотори, обаче хлапето отвърна: «Много ви благодаря, но няма нужда въздухът да се напълни с хвърчащи деца, аз и Дребосъчето сме напълно достатъчни!»“
Тук Дребосъчето се поусмихна — представете си, Карлсон все пак искаше да лети само с него и с никой друг, но след това подсмъркна и продължи да чете:
„Трябва да признаем, че момчето не изглеждаше съвсем нормално. Говореше объркано и даваше странни отговори на нашите въпроси. Дори не пожела да каже имената на своите родители. «Мамичка е Мумия, а презимето на татко е Санчо», рече то накрая, но повече не можахме да изтръгнем. Името Санчо прилича на испанско, та бащата на хлапето е може би испанец. Във всеки случай го считаме за прочут летец, ако правилно сме разбрали приказките на момчето. Интересът към летенето явно е предаден по наследство на сина му. Момчето пожела веднага да си вземе възнаграждението. «Аз трябва да го получа, а не Филе й Руле или някой друг крадец мошеник», заяви то и поиска цялата сума в петачета, «защото само те са истински пари», твърдеше то. Когато ни напусна, джобовете му бяха натъпкани догоре с петачета. При първа възможност щял да дойде с ръчна количка да си получи останалото. «И да не ми пропилеете парите, защото ще дойде трещерицата да ви вземе», закани се то. Независимо от всичко запознанството ни с него бе извънредно забавно, макар и да не разбирахме всичко, което казваше. «Не забравяйте, че сега сте платили само за палеца на единия крак» — с тези прощални думи то отлетя през прозореца и изчезна в посока към Васастан.
Интересното е, че момчето не се казва Санчо като баща си. То отказа да дава повече обяснения. Освен това в никакъв случай не желаеше да отпечатваме във вестника името му, «защото Дребосъчето е против», каза то. По всяка вероятност е много привързано към своето малко братче. Затова не можем да разкрием как се казва момчето. Но можем да посочим, че името му започва с «Карл» и свършва със «сон». Щом някое лице не желае името му да попадне във вестника, то има право, според нас, това да му бъде спестено. Ето защо тук наричаме момчето «момче» вместо «Карлсон», както се казва всъщност.“
„По всяка вероятност е много привързано към своето малко братче“, промърмори Дребосъчето и отново подсмъркна. След това отиде към звънчевата инсталация и сърдито дръпна шнура, давайки сигнала, който означаваше „Ела тук!“.
И Карлсон дойде. Той избръмча през прозореца, бодър и весел като бръмбар.
— Има ли нещо особено в днешния вестник? — рече той закачливо и измъкна прасковената костилка. — Прочети ми, ако има нещо действително интересно!
— Как не те беше срам? — упрекна го Дребосъчето. — Не разбираш ли, че развали всичко. Никога вече няма да ни оставят на мира, тебе и мене.
— А кой смяташ, че иска да бъде оставен на мира? — рече Карлсон и избърса изцапаните си с пръст юмручета в пижамата на Дребосъчето. — Ще има хопа-троп, ще има там-тарам, иначе няма да играя. Добре да го знаеш! Е, хайде де, чети!
И докато Карлсон хвърчеше напред-назад пред огледалото и се възхищаваше на себе си, Дребосъчето започна да му чете. Той прескачаше места като „необикновено дебел“ и други, които биха обидили Карлсон, но всичко останало прочете отначало докрай и Карлсон се топеше от възторг.
