— Глупчо такъв, да ми съсипеш такава скъпа пура!
Но след това пъхна ръка в джоба си и започна да дрънчи с нещо. Звукът беше като от пари, да, наистина като от цял куп петачета.
— Добре поне, че съм богат — заяви Карлсон и Дребосъчето се разтревожи.
— Откъде си взел толкова много пари? Карлсон тайнствено му намигна с едното око.
— Това ще узнаеш утре — каза той.
Дребосъчето се разтревожи още повече — ами ако Карлсон е задигнал отнякъде тези пари! В никакъв случай нямаше да е по-добър от Филе и Руле. Ами ако Карлсон разбираше не само от „ябълкова аритметика“! Дребосъчето бе наистина озадачен. Но нямаше време да мисли повече по това, защото Карлсон тихо и предпазливо отлепи топчето дъвка от шпионката.
— Ха сега! — каза той и залепи окото си върху дупката. Но веднага се дръпна стреснато, сякаш беше видял нещо ужасно.
— Това вече на нищо не прилича — възмути се той.
— Какво правят? — полюбопитствува Дребосъчето.
— И аз бих искал да узная — отвърна Карлсон, — но тези негодници са се преместили!
Чичо Юлиус и госпожица Рог обикновено сядаха на едно малко канапе, което се виждаше чудесно през шпионката и точно там си седяха одеве, когато Карлсон влезе при тях с пурата. Но сега вече ги нямаше. Дребосъчето сам можа да се убеди в това, като надзърна през шпионката. Сигурно се бяха преместили на дивана до прозореца, а това беше страшно коварен и лицемерен ход, както заяви Карлсон. Хора с чувство за приличие винаги сядали там, където можело да бъдат наблюдавани, било то през ключалката или през шпионката, твърдеше той.
Горкият Карлсон! Той се отпусна на един стол във вестибюла и безутешно се загледа пред себе си. За първи път сякаш бе загубил и ума, и дума. Великолепното му хрумване за шпионката се бе оказало напълно безполезно! Разочарованието беше голямо!
— Хайде да отидем в твоята стая и да поровим там — каза той най-сетне. — Може да намерим между твоите боклуци някои подходящи неща и парцали за гнервиране.
Доста дълго време Карлсон тършуваше из чекмеджетата и шкафовете на Дребосъчето, без да намери нищо, с което би могъл да гнервира, но внезапно подсвирна и измъкна дълга стъклена тръба, през която Дребосъчето понякога изстрелваше грахови зърна.
— Ето едно типично нещо — рече Карлсон доволно. — Сега да може да намеря и някой парцал.
Той наистина намери своя парцал, и то какъв! Беше един гумен мехур от онези, дето стават на големи балони, когато се надуят.
— Хой, хой — изкрещя Карлсон и пухкавите му ръчички затрепераха от възторг, докато привързваше гуменото мехурче върху отвора на стъклената тръба. После лапна другия край на тръбата, наду балона и очаровано се захили, когато зърна грозното лице, нарисувано с черна боя върху жълтия балон, което се раздуваше все повече, докато Карлсон духаше в тръбата.
— Сигурно представлява Човека от Луната6 — предположи Дребосъчето.
— Да представлява каквото си ще — рече Карлсон и изпусна въздишка от балона, — най-важното е, че го бива за гнервиране.
И наистина го биваше. Много добре си го биваше дори, само дето Дребосъчето така се кикотеше, че насмалко не развали всичко.
— Хой, хой — прошепна Карлсон и внимателно пъхна стъклената тръба в празния гумен балон през шпионката. После задуха в тръбата с все сила, а Дребосъчето стоеше до него и се задушаваше от смях. О, колко би искал да седи на канапето във всекидневната с госпожица Рог и чичо Юлиус и неочаквано да види как Човека от Луната се раздува в цялото си великолепие, но не на небето, където му е мястото, а някъде в мрака край вратата. През това време на годината всъщност не се стъмваше напълно, но полумракът във всекидневната беше достатъчен, за да изглежда тази заблудена Луна загадъчна и неприятна, мислеше си Дребосъчето.
— Трябва да ръмжа, както подобава на призрак — заяви Карлсон. — Я надувай малко, за да не спадне балонът.
Дребосъчето послушно долепи устни върху стъклената тръба и започна да духа, а Карлсон нададе най- зловещото си призрачно ръмжене. Изглежда, че това накара онези двамата от всекидневната да подскочат и най-сетне да съзрат Човека от луната, защото очакваният от Карлсон писък не закъсня!
— Пищете, пищете — прошепна Карлсон възхитен и след това добави: — Сега трябва да бързаме!
Той изпусна въздуха от балона. Разнесе се тихо хъркане, когато балонът спадна и се превърна отново в спърдушена гумена торбичка, която Карлсон бързо измъкна през шпионката. После ловко залепи върху дупката ново топче дъвка и изчезна бързо като таралеж под масата във вестибюла — обикновеното скривалище. Дребосъчето го последва с възможно най-голяма скорост.
В следващия миг двамата чуха как щракна ключалката, летящата врата се отвори и госпожица Рог подаде глава.
— Сигурно са пак децата — рече тя. Но чичо Юлиус запротестира бурно:
— Колко пъти трябва да ти казвам, че целият свят на приказките е населен с фантасмагорчовци, а само такива фантасмагорчовци могат да се промъкнат през затворени врати! Нима не разбираш това?
Тогава госпожица Рог послушно отговори, че трябвало да поразмисли и след това, естествено, разбрала всичко. Но тя очевидно не искаше да позволи на някакви си фантасмагорчовци от света на приказките да й се бъркат в пиенето на кафе с чичо Юлиус, защото на бърза ръка успя да го примами отново към дивана. — Карлсон и Дребосъчето си останаха във вестибюла да гледат затворената летяща врата. Дребосъчето смяташе, че биха могли да прекарат и по-весело. Карлсон бе на същото мнение. Да, Карлсон бе на същото мнение.
На всичкото отгоре зазвъня телефонът. Дребосъчето вдигна слушалката. Гласът на някаква лелка поиска да говори с госпожица Рог. Дребосъчето се досети, че това е Фрида от улица „Фрей“, и открито се зарадва, колкото и неприлично да беше това. Сега имаше право да безпокои госпожица Рог и макар че беше добро момче, не изпита никакви угризения.
— Госпожице Рог, търсят ви на телефона — извика той и задумка по летящата врата.
Но остана разочарован.
— Кажи, че съм заета — извика в отговор госпожица Рог. Никакви фантасмагорчовци и никакви Фриди не можеха да я откъснат от кафето и чичо Юлиус. Дребосъчето съобщи това по телефона на Фрида, но тогава Фрида искаше непременно да узнае защо е толкова заета сестра й, кога да й се обади пак и какво ли не. Накрая Дребосъчето каза:
— По-добре попитайте утре самата нея!
Той сложи слушалката и се огледа за Карлсон. Но Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето се залови да го търси и го намери в кухнята. По-точно на отворения прозорец. Всъщност на перваза, възседнало най-новата метла на майка му с дълга дръжка и готово да отлети, стоеше някакво същество, което вероятно беше Карлсон, но повече приличаше на малка вещица или магьосница, със съвсем черно лице, забрадка на главата и заметнато със същинска магьосническа мантия на цветя. Това беше старият пеньоар на бабата, който тя беше забравила в килера при последното си посещение у тях.
— Недей, Карлсон — плахо се опита да го спре Дребосъчето. — Недей да летиш, защото чичо Юлиус пак ще те види.
— Аз не съм никакъв Карлсон — рече Карлсон с приглушен глас. — Аз съм една дива и страшна трещерица!
— Трещерица ли? — учуди се Дребосъчето. — това пък какво е, вещица ли?
— Нещо подобно, но още по-лошо — обясни Карлсон. — Трещериците са ужасни човекомразци и ако ги раздразнят, нападат, без да се замислят.
— Но … — запъна се Дребосъчето.
— Те са най-опасните в целия свят на приказките — увери го Карлсон. — И аз знам на кого ще се изправят сега косите, когато види тази трещерица.
И така трещерицата излетя в синия омайващ здрач на юнската вечер. Дребосъчето остана до прозореца и се чудеше какво да прави, но внезапно му дойде нещо наум. Той изтича в стаята на Босе. Оттам еднакво
