мие чиниите и изглежда, че дори Карлсон не можеше да развали доброто й настроение за по-дълго време, защото отново проточи своето: „Ах, Фрида, за теб е най-добре…“ Но внезапно тя забеляза, че няма кърпи, с които да избърше съдовете, и отново се ядоса.
— Може ли някой да разбере къде са се дянали всички кърпи? — рече тя и огледа кухнята с обвинителен поглед.
— Сигурно някой може, и то най-добрият намерач на кърпи в целия свят — заяви Карлсон. — Няма да е зле винаги да се обръщаш към него, когато нещо не ти е ясно, малко глупаче такова!
Карлсон изчезна в стаята на Дребосъчето и се върна с такъв наръч пешкири, че от самия него нищо не се виждаше. Това бяха едни невероятно мръсни и прашни кърпи и госпожица Рог се ядоса още повече.
— Как са се изцапали така пешкирите? — извика тя.
— Дадохме ги назаем в света на приказките — обясни Карлсон — и ако искаш да знаеш, там никога не бършат прах под креватите, ясно ли е!
Така минаваха дните. Пристигна картичка от майката и бащата. Пътешествието било чудесно и те се надявали, че Дребосъчето също прекарва весело, че чичо Юлиус е добре и че му е приятно само с Дребосъчето и госпожица Рог в къщата.
В картичката не пишеше нищо за Карлсон от покрива и това неописуемо раздразни Карлсон.
— Бих им изпратил една картичка, ако имах пет йоре за пощенска марка — рече той. — И бих им писал: „Много правилно, недейте да се интересувате дали Карлсон е добре и дали му е приятно с Носорога! Хич не се интересувайте от това, макар че той се оправя с всичко сам и пъди всички крадци с бистолета, и намира всички загубени пешкири, и ходи по петите на Носорога вместо вас, и прочие“.
Дребосъчето се радваше, че Карлсон няма пет йоре за пощенска марка, защото беше убеден, че родителите му не биха се зарадвали на подобна картичка. Дребосъчето беше изпразнил спестовната си касичка, за да даде на Карлсон всичките пари, които имаше в нея, но приятелят му ги беше похарчил и сега се цупеше.
— Просто налудничава работа! — заяви той. — Ето ме оценен за десет хиляди крони, а нямам едно петаче за пощенска марка. Мислиш ли, че чичо Юлиус би купил палците на краката ми, а?
Дребосъчето се съмняваше в това.
— Но след като е толкова очарован от мен — настоя Карлсон, ала Дребосъчето все пак се съмняваше и тогава Карлсон отлетя обиден към къщичката си и се върна едва когато дойде време за вечеря и Дребосъчето дръпна шнура на звънеца и му сигнализира: „Ела тук!“
Майката и бащата сигурно се безпокояха, че чичо Юлиус не се спогажда с госпожица Рог, щом пишеха така в картичката, мислеше си Дребосъчето, но тук грешаха. Чичо Юлиус се разбираше дори много добре с госпожица Рог. Това си личеше съвършено ясно. И докато дните минаваха, Дребосъчето забелязваше, че двамата все повече намираха за какво да си приказват. Често си седяха заедно във всекидневната и се чуваше как чичо Юлиус бърбори за света на приказките и за какво ли не, а госпожица Рог му отговаряше толкова кротко и скромно, та да не повярваш, че това е тя.
Накрая Карлсон взе да подозира нещо. Това стана, когато госпожица Рог започна да затваря летящата врата между вестибюла и всекидневната. Такава врата наистина имаше, но никой от семейство Свантесон не помисляше да я дръпне. Може би защото от вътрешната страна на вратата имаше ключалка и веднъж, когато беше малък, Дребосъчето се бе заключил и не можа да излезе. След този случай майка му реши, че една завеса е напълно достатъчна. Но сега, когато госпожица Рог и чичо Юлиус вечерно време пиеха кафе във всекидневната, госпожица Рог, кой знае защо, държеше вратата да е затворена. Изглежда, че и чичо Юлиус искаше това и когато Карлсон въпреки всичко нахлу вътре, чичо Юлиус нареди на момчетата да си играят на друго място, защото искал да изпие кафето си на спокойствие.
— И аз искам същото — възропта Карлсон с упрек, — я ми налей кафе, предложи ми пура и изобщо се дръж прилично!
Но чичо Юлиус го изхвърли навън и госпожица Рог се изсмя много доволно. Сигурно мислеше, че най- сетне е взела надмощие.
— Подобно нещо не търпя — заяви Карлсон — и ще им го докажа.
На другата сутрин, когато чичо Юлиус отиде при доктора, а госпожица Рог купуваше риба в халите, Карлсон се спусна при Дребосъчето, стиснал в юмрука си голям свредел. Дребосъчето беше го забелязал закачен на стената горе у Карлсон и сега се почуди за какво му е притрябвал. Но тъкмо тогава нещо тропна в кухнята и той хукна натам. Там намери две картички: едната от Босе, а другата от Бетан. Дребосъчето се зарадва извънредно много, чете картичките дълго и подробно, а когато свърши, Карлсон също беше свършил своята работа. В летящата врата бе пробил дупка шпионка.
— Но, Карлсон — рече плахо Дребосъчето, — не биваше да пробиваш тази дупка … Защо направи това?
— За да шпионирам какво вършат, разбира се — обясни Карлсон.
— Уф, не те е срам! — възмути се Дребосъчето. — Мама казва, че не е прилично да се надзърта през ключалките.
— Майка ти е много умна — рече Карлсон. — Ключалките са предназначени да се пъхат в тях ключове. Това се чува от самото име. Но ето, че туй тук е шпионка. А ти като си такъв всезнайко, можеш ли да чуеш от името й за какво служи тя… Да, точно за това — отговори си той сам, преди Дребосъчето да е успял да каже нещо.
Карлсон измъкна от устата си топче стара дъвка и запуши дупката, за да не се забелязва.
— Хой, хой — провикна се той, — отдавна не сме имали весела вечер, но днес може да ни провърви.
Сетне Карлсон си отлетя със своя свредел.
— Имам да свърша малко работа — каза той, — но ще се върна, щом замирише на пържена риба.
— Каква работа? — попита Дребосъчето.
— Една кратка, бърза работа, та да имам поне пари за пощенска марка — отвърна Карлсон. И отлетя.
Той наистина се върна, щом замириса на пържена риба, и на вечерята бе в блестящо настроение. Извади от джоба си едно петаче и го пъхна в ръката на госпожица Рог.
— Ето ти за поощрение — рече той. — Купи си някоя дрънкулка, да си я окачиш на шията, или нещо подобно!
Госпожица Рог хвърли петачето.
— Ще те надрънкулкам аз теб, колкото и да си голям — закани се тя. Но тъкмо тогава пристигна чичо Юлиус и госпожица Рог, изглежда, не искаше да надрънкулка Карлсон пред очите му.
— Защото става една такава миловидна и странна, щом Юлчо Приказката се появи на хоризонта — каза по-късно Карлсон на Дребосъчето. Госпожица Рог и чичо Юлиус вече се бяха оттеглили във всекидневната, за да пият кафето си на четири очи, както обикновено.
— Сега ще видим колко лоши могат да станат те всъщност — заяви Карлсон. — Ще направя последен опит с добро, но след това ще започна да гнервирам без милост и пощада.
За изненада на Дребосъчето той измъкна от горното си джобче една пура. Запали я и почука на летящата врата. Никой не му извика „влез“, но Карлсон все пак се вмъкна, като усърдно смучеше пурата.
— Извинете, нали това е пушалнята? — каза той. — Значи бих могъл да изпуша една пура.
Но сега чичо Юлиус истински се ядоса на Карлсон. Той дръпна пурата от ръката му, счупи я на две и каза, че ако още веднъж видел Карлсон да пуши, щял да падне такъв пердах, че Карлсон никога да не го забрави, и освен това щял да се погрижи Карлсон никога повече да не си играе с Дребосъчето.
Долната устна на Карлсон затрепера, очите му се напълниха със сълзи и, сърдит, той се опита да отправи ритник към чичо Юлиус.
— А аз цели няколко дни бях добър към теб! Колко си глупав! — провикна се той и метна към чичо Юлиус свиреп поглед, за да му покаже какво мисли за него.
Но чичо Юлиус го изхвърли навън, летящата врата се затвори, и на всичкото отгоре се чу как чичо Юлиус щракна ключалката. Това поне не бяха правили досега.
— Сам виждаш — каза Карлсон на Дребосъчето. — Тук трябва да се гнервира — друг изход няма.
После задумка с юмрук по вратата и изкрещя:
