А сега внезапно — и завинаги — бе станало прекалено късно.
Разбира се, той беше следил живота й и пътя, който бе следвала кариерата й след напускането на офиса на областния прокурор. Използвайки политическите връзки на майка си, тя започна частна практика при „Ренд и Джекмън“, една от най-влиятелните юридически фирми в града.
От клюките Глицки бе научил, че тя се е сгодила за някакъв лекар от Тайбърън. Наскоро беше включена и в списъка за избор на съдии. Също така, тя водеше упражнения по разискване на хипотетични казуси в юридическия колеж „Хейстингс“ и даряваше хонорара си на фонда за стипендии.
Справяше се добре. Животът й напредваше по свой собствен път, без намесата на Глицки. Можеше да се гордее от разстояние и тайно да се наслаждава на успехите й.
Илейн не се нуждаеше от бащината му подкрепа.
Сега вече не се нуждаеше от абсолютно нищо.
Глицки чувстваше дълбока болка. С ръце в джобовете премина пеш почти цялата дължина на Мейдън Лейн — някъде около стотина метра от мястото, където беше паркирал колата си на ъгъла на Стоктън и Юниън Скуеър. Тялото лежеше на другия край, на около шест метра западно от Грант Авеню. Вече се бе събрала малка групичка зяпачи и специалисти и Глицки се възползва от пресечката, за да се измъкне.
Той видя две черно-бели патрулки, за които предположи, че са на общината, както и фургона на следователя, паркирани напряко на тротоара и на самата алея. Чу как стъпките му отекват — сградите отстрани бяха съвсем близо до алеята. На половината път внезапно спря, пое си дъх и издиша. С изненада забеляза, че от устата му излиза пара — не предполагаше, че е толкова студено, физически не усещаше нищо.
За момент зарея поглед над постройките, които се издигаха отвсякъде, и забеляза обсипаното със звезди небе. Тук, сред сградите, бе пълен мрак. Филигранните улични лампи — четири, по две от всяка страна — едва мъждукаха. Улицата имаше онзи стъклен, влажен вид, който фотографите толкова харесваха, въпреки че самият асфалт беше сух.
Една фигура се отдели от групата и тръгна към него. Беше Ридли Бенкс. Когато се приближи на около пет метра, инспекторът спря — може би уловил излъчваните от лейтенанта вибрации „стой настрана“ — и изчака, докато шефът му се изравни с него. Глицки бе винаги делови и сега това му послужи идеално.
— Какво имаме? — попита лаконично.
— Всичко е възможно най-ясно, Ейб. Имаме тяло, стрелец, оръжие и мотив.
— И какъв е мотивът?
Те все още стояха настрани от кръга, който се бе образувал около тялото.
Бенкс понижи глас:
— Грабеж. Взел е портфейла, часовника, златна верижка…
Глицки отново тръгна напред. Беше пристигнал от дома си за малко повече време, отколкото бе отнело на техническия персонал, и сега, точно когато достигна до основния кръг около тялото, един от прожекторите на колите им плисна светлина върху уличката. Глицки инстинктивно вдигна ръка срещу светлината, забърза напред и коленичи до падналото тяло.
То лежеше на дясната си страна, изтегнато по продължение на настилката в поза за сън. Глицки бе впечатлен от факта, че неизвестният убиец я бе положил внимателно на земята. На пръв поглед не видя никаква кръв. По лицето нямаше рани, а очите бяха затворени.
Глицки бе започнал да обича това лице. През изминалата година откри нейна снимка в „Кроникъл“, изряза я и я залепи на дъното на чекмеджето за дреболии в офиса си. На два-три пъти беше заключвал вратата, за да извади снимката и да я погледа.
В лицето й виждаше майка й. Виждаше себе си.
През последните месеци си казваше, че е напълно възможно, ако научат един за друг, това да не бъде излишен товар, а извор на нещо друго — например на връзка помежду им. Не беше сигурен — нямаше опит в тези неща. Но чувството нарастваше и почти бе взел решение да й каже и да види какво ще излезе от това.
Тялото беше облечено в елегантно палто, все още закопчано догоре. Синьо или черно на цвят, то изглеждаше скъпо с обшитата си с кожа яка и подплата от червен сатен. Една от черните й лачени обувки се бе изхлузила от левия крак и някак патетично лежеше на една страна в канавката. Носеше черен чорапогащник — и отново не изглеждаше усукан или скъсан при падането. Под палтото Глицки видя няколко сантиметра от нещо като синя или черна пола с тънки бели райета.
Липсата на кръв го тормозеше. Глицки се изправи и мина откъм гърба й, като изследваше настилката. Ридли беше на крачка след него и изпревари въпроса му. Той подаде на лейтенанта затворен с цип плик, който съдържаше невъзможно миниатюрен пистолет.
— Един изстрел в основата на главата, близък контакт, директно в мозъка. Няма изходна рана.
Глицки отвори плика, погледна вътре, пъхна носа си и подуши кордита. Разпозна оръжието като револвер с пет патрона на въоръжение в американската армия, може би най-малкият пистолет, който се произвежда и продава в Щатите. Много често го носеха открито, втъкнат отпред в колана, тъй като бе прекалено малък, за да го възприемат като истинско оръжие. Тежеше не повече от триста грама и леко прилягаше в дланта на ръката му. Ридли продължаваше с описанията и теориите си, а Глицки изпитваше болезнено желание да му каже да млъкне.
Но лейтенантът нямаше намерение да издава нищо, а и не вярваше, че може да промълви и дума. Вместо това остави всичко на езика на жестовете. Затвори ципа на плика с пистолета, без коментар го подаде на Бенкс и продължи с ръце в джобовете. Посланието беше ясно — Глицки се концентрираше, мислеше, запомняше сцената. Да го безпокоиш означава да си търсиш белята.
Ридли отново се зае с тялото. След минута вече раздаваше наставления на техническия персонал.
Двайсет минути по-късно тялото бе обградено с високи прожектори и алеята придоби неестествен блясък. Криминалистите бяха поставили кордон от жълти ленти. Униформените полицаи и черно-белите патрулни коли се опитваха да предотвратят достъпа на външни лица до Мейдън Лейн, макар че, поради ранния час, усилията им не бяха особено наложителни. Въпреки това около половин дузина полицейски радиостанции припукваха наоколо. Първите новинари бяха пристигнали — един фургон с екип от някаква местна телевизия — и преговорите за достъп до местопрестъплението между наперения и агресивен репортер и старшият полицай изкушаваха Глицки да извади пистолета си и да гръмне някого.
Вместо това той придружи Ридли Бенкс до патрулката и ченгетата, които бяха открили тялото и задържали заподозрения. Двамата униформени излязоха едновременно от страничните врати на колата и се представиха като Медрано и Петри.
— Това ли е стрелецът? — попита Глицки, като сочеше към задната седалка, където заподозреният седеше облегнат на страничната врата, сгънат на две. — Мисля да поговоря с него.
Двамата полицаи си размениха погледи и свиха рамене. По-възрастният, Медрано, отговори:
— Можете да опитате, сър. Но той не е помръднал от час.
— Пиян ли е?
— Най-малкото, и то сериозно. — Другият униформен, Петри, се почуди за момент, след това продължи: — Изглежда също, че е взел нещо. Има белези по ръцете. Вероятно ще му трябва време за детоксикация.
Глицки мълчаливо изслуша тези не особено изненадващи новини. После кимна, мина от другата страна на патрулката, където се бе облегнал заподозреният, и рязко отвори вратата. С ръце зад гърба, мъжът падна настрани върху настилката. Краката му останаха в колата, докато главата му се удари в асфалта с тъп и кух звук. Той изстена и се завъртя по гръб.
— Изглежда се съвзема — констатира Глицки.
Ридли Бенкс се втурна пред колата, заобиколи я и застана между лейтенанта и прожекторите в началото на алеята. В последно време се изсипваха толкова обвинения за полицейско насилие, че медиите се възползваха от всяка възможност. А сега шефът му им я предоставяше. Ридли предупредително завъртя глава и прошепна:
— Камерите, Ейб. Внимавай.
Ейб бе самата невинност:
