бездната от светлинни години, чувството за общност, за родствена близост там, където такава близост не съществуваше, чувството, че всички те имат една обща прародина, една обща люлка, общ корен. Изплашени от зеещата пустота, която обгръщаше малките им прашинкообразни светове, хората трепереха под безкрайния леденостуден небосклон на Вселената, стопляни единствено от представата, че макар и запокитени на различни посоки, те са свързани помежду си от прародината Земя. Звездната империя, най- висшата организационна форма на човечеството, бе успяла да засели хора по стотици хиляди планети, но след упадъка и разпадането й връзката между тези хора бе прекъсната. Сега те живееха самотни, обгърнати от необятен, вечен мрак, а на отделните планети бавно се заличаваха и последните следи от старата империя.
Настоящата експедиция си бе поставила за цел да върне на човечеството неговата бленувана прародина. Първоначалното разочарование тежеше като камък в гърдите на Монтийе.
— Изглеждаш ми уморен — каза Кат и се наведе напред.
— Нищо чудно, като се има предвид, че последните четирийсет часа не съм мигвал. — Монтийе въздъхна. — Сега се решава всичко. Няма как да си позволя необходимата ми кратка възстановителна дрямка, защото докато спя, може да се случи какво ли не. Нямаш представа колко много струва тази експедиция на Междупланетната федерация… Знаеш обаче какви надежди се възлагат на нея — завръщане на Земята, повратен момент в историята ни, пристъпване към едно ковчеже, което чака само да го отворим, за да ни възнагради със съкровищата си… Млъкна за малко и се усмихна на Кат. — А ето че вече намирисва на провал.
„Колко по-прости бяха нещата едно време на борда на разузнавателния кораб — помисли той. — Как ли бих се чувствувал, ако се върна към старата работа? Отново да проправям път на другите сред неизвестността, месеци наред да прекарвам затворен вътре в кораба, сетне седмица или две на някоя планета, отдалечена на двадесет светлинни години от нещо неопределено, а после отново години наред вътре в кораба. И отново да съм заедно с Кат, без да се питам какъв е смисълът на всичко това.“
Кат го изгледа.
— Променил си се — каза тя.
— Никой не е останал непроменен. Нито ти, нито аз, нито пък другите. Какво странно има в това? Нали все някой ден трябва да излезем от младежката възраст?
— Беше по-друг навремето — продължи тя. — По-добродушен някак. Започнал си да ставаш циничен.
— Много нещо ни дели от онова време. — Той вдигна очи към тавана, без да погледне Кат. — Десет години. Стотици планети. Десетки милиони развалини. Стотици милиони светлинни години. Като че ли сега гледам по-различно на тези неща. Що се отнася до теб… — той не се доизказа.
— Би искал отново да си с мен, нали? — усмихна се тя.
— Не съм сигурен… Не, мисля, че не искам. Имам хубави спомени от теб. Предпочитам да не ги развалям. Понякога ми се иска отново да съм с теб, но това е чиста похот, нищо повече. Животинското в мен. — Той се усмихна разсеяно.
— Практичен си — каза тя и се изправи.
— Искаш да кажеш, че съм мръсник. Не протестирам.
Монтийе се облегна още по-удобно на стола си и измери Кат с развеселен и любопитен поглед. „Като женско куче е — помисли той, — но не какво да е куче, а породисто, красиво, винаги с разбиране в очите си. Да, Кат е кротка, тиха и тъй привлекателна. Винаги знае как да използува природните си заложби. Името5 й изразява нейната най-съкровена същност. Тя е истинска котка — ловка и гальовна, гъвкава и хитра, но понякога и привързана. Независима и за всеки случай с чифт остри нокти.“
Веднъж я бе изоставил — тя не можа да му го прости. Навярно чувствуваше наранена гордостта си — все пак сцени нямаше, защото тя бе преди всичко отстъпчивата, търпелива Кат. В никой случай злопаметна, но затова пък упорита — рано или късно винаги постигаше предначертаната цел.
Монтийе продължи наблюденията си: „Очи — теменужени. Устни — стегнати. Тяло — издаващо вътрешна решителност. Краката съобразително скрити под масата, защото знае, че пет пари не давам за тях. Стига да имах слабост към красиви колене, щеше да ги разкрие щедро пред погледа ми — само на педя разстояние.“
— Кой е в момента щастливецът с щафетния ключ? — попита той. — Познавам ли го?
— Ще ли ти се да узнаеш?
— Всъщност не. Полюбопитствувах ей така.
— Гернщайн — отговори въпреки това тя. — От социологическия отдел. Харесва ми, защото е забавен. — Гласът й прозвуча спокойно и безучастно.
— Виж ти. Значи заради това нашият човек ходел с такъв замечтан поглед. — Монтийе стана и тръгна към изключения телевизионен екран, сивкавото стъкло бе огледало, което му даваше възможност да следи Кат дори с гръб към нея. — Гернщайн е глупак.
— Хм — каза Кат, — въпрос на вкус. На мен лично ми допада. — И като отмести поглед към Монтийе, добави: — Да не мислиш, че съм готова да се хвърля на шията на първия срещнат?
— Не, едва ли. Все пак той е глупак. И ни най-малко не се старае да го прикрие. Нито пък, че е влюбен.
Надвеси се над контролното табло и натисна едно копче. Екранът просветна, в ъглите му се очертаха сенки и бързо се избистри образ, който обаче във всеки следващ миг отстъпваше на нови картини, тъй като насочените към Земята камери се въртяха свободно на триста и шейсет градуса. Монтийе мълчаливо впери поглед в бързо сменящите се картини с надеждата, че Кат няма да забележи пламналото му лице — целия скован, той чувствуваше, че тя го гледа в гърба, и си представяше смеха в очите й. Сега не биваше да разговаря с нея, първо трябваше да се успокои. Затова се съсредоточи върху огнената панорама, която се разкриваше върху леко заобления екран. Кат се усмихна, но не каза нищо. Едно от добрите й качества бе, че знаеше кога да замълчи.
Върху екрана картините продължаваха да се менят — нажежена от слънцето пустиня, леко разлюляна тревна степ, окъпан от лъчите на залеза морски бряг с тъмните сенки на няколко високи дървета на хоризонта, а на самата крайбрежна ивица някакво същество, устремило поглед нагоре към небето. Монтийе се присегна и фиксира обектива на камерата към себе си. Образът се уголеми и постепенно запълни целия екран.
Стана ясно, че това не е човек, яхнал кон, както изглеждаше отдалеч на здрачаващата се светлина, а кон. Или по-точно странна смесица от човек — от главата до кръста — и кон — от кръста надолу. Човекът беше мъж на средна възраст — стоеше с ръце на хълбоците и не откъсваше поглед от небето. Дългата му коса се развяваше от вятъра, а в тъмните му очи блестеше искрата на човешкия разум. Монтийе неволно отстъпи назад.
— Това същество — каза той — е от тъй наречените кентаври. Огледай го добре.
Кат скочи с лекота на пода и приближи. Странното същество видимо събуди любопитството й.
— Митично същество от ранната елинистична епоха — определи тя без никакво затруднение. — На места — символ на мъжественост. Известно с похотливостта си. — Без да съзнава, тя плъзна език по устните си. — Радвало се на голяма почит до късната елинистична епоха и с годините ставало все по-похотливо. Красив екземпляр, какво ще кажеш?
— В действителност никога не е имало кентаври — подхвърли Монтийе.
— Очевидно настоящата година е крайно благодатна за всички творения на човешката фантазия — отвърна Кат. — Струва ми се дебеланко.
—
— Биологически експеримент?
— Но с каква цел? И защо точно кентавър?
— Може би е допадал на жените — Кат се усмихна. — В крайна сметка не е изключено, нали? Петдесет хиляди години са много време.
Монтийе, погълнат от изображението на екрана, не й отговори. Кентавърът размахваше опашка, но сам не помръдваше.
