— Първо крилат кон — започна да изброява Монтийе и гласът му прозвуча унило, — после гигантска птица, която по големина може да се мери дори с нашите кораби, два дракона, и то огнебълващи, огромна горила, която се катери по небостъргачите… това сега е шестото подред от тъй наречените митични същества. Ако мога да разбера какво става там долу! Да не би цялата тази проклета планета да е полудяла?

Изключи рязко екрана и напусна залата. Кат го последва и двамата тръгнаха по коридорите на кораба. Монтийе говореше шепнешком, защото наоколо имаше голямо движение — хората от екипажа бяха тръгнали към работните си места, а той не искаше да чуят думите му. Те го обичаха, но имаше неща, които не можеше да обсъжда на всеослушание.

— Какво да правя при това положение? — говореше той възбудено. — Ако стрелям по тези проклети същества — нито за миг не бих се колебал да го сторя при най-малкия повод от тяхна страна, — те навярно ще се окажат по-безобидни и от някое пеленаче, а аз ще се озова в ролята на глупак, който вади оръжие, без да мисли. Или пък ще стане ясно, че те наистина са нещо като мираж или халюцинация, следователно пак ще изляза глупак — човек, който се плаши дори от сенки. Главният щаб ще ме линчува. Ако не стрелям обаче, главата си залагам, че те ще се окажат жизнена заплаха за нас и главният щаб ще ми търси отговорност защо не съм ги ликвидирал навреме. С какво оправдание ще изляза тогава? Не върви да им разправям, че според компютрите те въобще не съществуват… дяволско положение, какво да правя?

Двамата прекосиха главния надлъжен коридор и влязоха в единственото кафене на кораба, претъпкано от посетители, както винаги. Повечето маси бяха заети от сънени техници, току-що приключили поредната си смяна. Във въздуха витаеха напрежение и очакване. „Трябва да се предприеме нещо — помисли Монтийе, — и то колкото може по-скоро. Космическата армада кръжи в орбита около Земята от десет дни насам, а досега сме изпратили долу един-единствен кораб разузнавач. Вероятно всички са научили вече какво става там.“

Кат и Монтийе си запробиваха път между масите и накрая откриха свободни места в един ъгъл на кафенето. Монтийе си взе чаша кафе-заместител от автомата и приближи глава към Кат през масата, явно избягвайки погледите на останалите посетители.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Кат. — Да кацнеш долу с цялата армада?

— И да заложа всичко на карта? — Монтийе изкриви лице. — Не можем да си позволим такъв риск. Тази експедиция струва много скъпо на Федерацията. Провалим ли се ние, едва ли ще има други опити за кацане на Земята. Мисля да действувам предпазливо… Може би още един кораб разузнавач след завръщането на Жос-лен и Марта, а после… — Монтийе изгледа Кат с присвити очи. — От теб очаквам да ги поемеш в свои ръце — казвам ти го направо. Трябва да знам какво точно се е случило долу. Прави, струвай, но аз искам да получа отговор на всичките си въпроси.

— Опитваш се да ми внушиш да прибягва до сондата? Отговорът ми е отрицателен. Категорично.

— Нищо не се опитвам да ти внуша. Сложи ги да легнат на канапето и поговори приятелски с тях, приложи хипноза или… ти си знаеш най-добре. Но имай предвид, че отговорите им ми трябват бързо.

— Изискванията ти към мен не са малки — каза Кат.

— Към мен също се предявяват големи искания — отсече Монтийе. — Ти имаш само мен над главата си, а аз — всички шефове от генералния щаб, които упражняват натиск върху мен, защото от своя страна се чувствуват притиснати до стената — знаеш, че стремежът на консерваторите е колкото се може по-скоро да ликвидират настоящия проект. Аргументите им са, че настоящата експедиция не е нищо друго освен безразсъдно пилеене на средства — и донякъде имат право. А аз съм най-отдолу и прехвърлям топката на теб. Ясно?

— Ясно.

Уморен, Монтийе се облегна назад на стола си. Кат го гледаше с големите си питащи очи съвсем открито — след две години принудително общуване между тях нямаше място за престореност. Тя го познаваше и разбираше тъй добре! Великият пълководец, мъжът, който не знаеше какво е провал — колко лесно четеше мислите му — и който въпреки това не можеше без нея: единствено на нея можеше да довери тревогите си.

„Тази задача е пряко силите ми — мислеше той. — Смазва ме с тежестта си и не виждам как бих могъл да я реша.“

Хвърли поглед към екрана през рамото на Кат. От него зееше вечната бездна на Космоса, прорязана единствено от блестящите иглици на звездите и от пърхащите водни кончета на корабите. А под тях мудно се въртеше Земята — една загнила ябълка на кафеникави и синкави петна. Забулени от бавно плуващи перести и купести облаци, контурите на континентите едвам се различаваха.

От Голямото преселение бяха изминали петдесет хиляди години — оттогава никой не бе посещавал Земята. А за петдесет хиляди години стават много неща: империи се раждат и умират, династии се издигат и падат от власт, твори се безсмъртна история, която в даден миг все пак изчезва. Историческите хроники прерастват в легенди, фактите се превръщат в предразсъдъци. От Звездната империя, напуснала някога планетата майка заради новия административен център, разположен точно в средата на огромните й владения, не бе останало нито помен, а приемниците я се споменаваха бегло в бележките под линия на отдавна забравени трудове. Всички войни и преломи бяха завършили с обичайния резултат. Заради повсеместния културен и технологически упадък всяка планета се бе изолирала в отделно царство. Над разхвърляните из Космоса останки от старата империя тегнеше вечна нощ, озарявана единствено от легендата, от мита за Земята, но не като символ на една високоразвита цивилизация, а като олицетворение на човешкия блян по свързваща родствена близост.

Земята обаче не бе само мит — тя наистина съществуваше. Координатите й изровиха от някаква затънтена библиотека. Федерацията, обединяваща шестдесет и четири някога земеделски и поради това относително ненакърнени планети, реши да поеме риска и да организира експедиция. Финансирането на това начинание надвишаваше възможностите на Междупланетния съюз, но се оправдаваше от възлаганите нему надежди. Федерацията очакваше Земята да се разкрие като своеобразна технологическа съкровищница, богата на стари научни чудеса, но не това се оказа решаващо при организирането на експедицията — най-важното бе, че Земята, като люлка на човечеството, би могла да му даде убежище сред мрака на вечната нощ. Четиринайсетте кораба, които кръжаха в орбита около Земята, бяха само авангардът на една далеч по-многочислена армада от бюрократи, войници и чиновници, които се готвеха да се върнат на планетата майка след петдесет хиляди години изгнание. Корабът на Монтийе кръжеше бавно около Земята, докато уредите му опипваха повърхността й, за да открият някакви следи от човешка или механична дейност. Резултатите се изчерпваха засега с чудовищата, които камерите от време на време улавяха с обективите си. И с внушителната катедрала, халюцинация или кой знае какво.

„Петдесет хиляди години — разсъждаваше Монтийе. — Петдесет хиляди години, а ние не знаем нищо за Земята. Чудно ми е как ли изглежда в действителност сичко там долу.

Вероятно като на останалите изоставени от човечеството планети.“ Веднага продължи тази мисъл. Не, Земята трябваше да се различава от другите планети.

Камерите отново се въртяха свободно на всички посоки и продължаваха проучването на планетата. Върху екрана се редуваха планини, безкрайни гори и морета. На места от околния пейзаж се открояваха развалини, които проблясваха под лъчите на слънцето или под студеното лунно сияние. Монтийе се обърна към Кат, която неотлъчно го следеше с поглед.

— Има нещо — каза той, — с което Земята ме плаши. Не ме е страх от отбранителни съоръжения, които може би още функционират самостоятелно и биха ни атакували. Тяхното нападение би било нещо реално, срещу което ще мога да взема мерки. Но тази история… никак не ми харесва.

— Изглежда ти непонятна — поясни унило Кат. — А ти никога не си обичал нещата, които не можеш да разбереш. Довери се на преценката ми.

Той я погледна изкосо.

— Себе си ли имаш предвид?

— Донякъде.

Погледът му отново се плъзна към екрана.

— Може би имаш право. Тази планета е като жените — прикрита и хитра, тя дебне в кого да се вкопчи, не знаеш на какво е способна, за да постигне целта си.

— И въпреки това ти се стремиш към нея — отбеляза Кат. — Не постъпваш много разумно.

Вы читаете Ах, тази Алиса!
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×