Сам Лундвал

Ах, тази Алиса!

„ДОБРЕ ДОШЪЛ“ НА ГОСТА ОТ ШВЕЦИЯ

Той не съответствува на клишираната ни представа за шведите. Не е висок и по южняшки е пъргав, засмян, общителен. Трудно ще определиш и възрастта му — роден е през 1941 год. в Стокхолм, — защото прилича на дружелюбно момче, което веднага, с усмивка се отправя към теб да се запознаете и да ти предложи да изпиете заедно по глътчица. На международните конгреси по фантастика всички го познават и като че ли всички го обичат. Затова и с такова радушие го избрахме на последния конгрес на Международната асоциация на фантастите-професионалисти — УРЛД-СФ за неин председател.

А той сякаш е роден професионалист. На единайсет години е, когато Шведското радио излъчва първия му фантастичен разказ. Но талантът му е разностранен, дейността му и до днес си остава впечатляващо многопосочна. През шейсетте години се подвизава като певец и композитор, а едновременно с това е продуцент на научнофантастични филми за телевизията и носи отговорността за цяла серия такива популярни в Швеция филми. От 1972 год. насам започва да издава всяка година по една антология за фантастика под общото заглавие „Това се случи утре“, както и двумесечното списание „Жул Верн — дайджест“, което е вече едно от най-старите списания за научна фантастика в света. Все така „между другото“ ръководи издателство „Делта“, което се е специализирало за фантастична литература, и продължава от време на време да композира песни за естрадни състави, като световноизвестните АББА.

С научната фантастика се занимава и теоретично. Издал е няколко книги, от които по- забележителните са „Научната фантастика — какво представлява тя?“ — 1970 год., „Библиография на фантастиката и научната фантастика“ — 1974 год., и особено привлекателната „Илюстрована история на научната фантастика“ — 1978 год.

Най-популярните му художествени произведения са „Не е време за герои“ — 1972 год., „Бернхард Завоевателят“ — 1973 год., „Ах, тази Алиса“ — 1974 год., „Блусът на Кинг Конг“ — 1974 год., „Градът-затвор“ — 1978 год., „Момичето от прозореца на края на света“ — 1980 год. и „Грохот“ — 1982 год. Те са преведени на много езици, като преводите на английски извършва самият Лундвал.

Характерни за досегашното му творчество — читателят сам ще се убеди в това — са острата социална и философска критика на съвременните недъзи на човека, на античовешката структура на капиталистическото общество и неговата империалистическа лудост. Казвам „досегашно“, защото в едно свое писмо той сподели с мен, че „напоследък все повече се придвижвал от научната фантастика в по- строгия й вид към една художествена литература, която би могла да бъде наречена магически реализъм“.

Накъдето и да се „придвижва“ обаче, ние все ще срещаме един умен, прогресивно мислещ и художествено силен автор, какъвто го виждаме още тук, в тези му сравнително ранни произведения, които си остават и до днес едни от най-популярните. Особено „Ах, тази Алиса“, която вече обиколи света, преди да пристигне най-сетне и у нас.

Докато в „Не е време за герои“ ние ще прочетем една, общо взето, позната ни от мнозина други автори, добре написана, ядовита гротеска На империалистическата военщина с нейния абсурден шовинизъм, в „Ах, тази Алиса“ не може да не се зарадваме на бляскавата фантастична находка — нещо, което особено се цени във фантастиката.

Земята отдавна е напусната от хората, разселили се из Галактиката, но на нея са останали и са се материализирали всички приказни създания на човешкото въображение — от добрите елфи до злите демони, а когато хората се опитват с оръжие да си възвърнат своята прародина, те им се противопоставят. И започва люта битка между човека и неговата фантазия…

Чудесна е тази метафора, поетична и философска!, Човекът не може да живее извън своя измислен свят, той никога не ще победи рожбите на своята фантазия, които са рожби на доброто и злото у него, на смешното и величавото, на неговия страх от бездушието на Вселената и храбростта му да я покорява и населява със себе си. Човекът е и ще си остане чаровната Алиса, която е немислима без вълшебствата на своето митотворчество. Отрече ли се от въображението си, то ще го накаже, защото самият човек е една приказка — вероятно най-фантастичната приказка на мирозданието. Ето защо трябва да я пазим от посегателствата на демоните, които вилнеят в самите нас.

Вярвам, че за българския любител на фантастиката запознанството с този остроумен и човеколюбив разказвач на фантастични приказки ще бъде полезно и приятно, че той ще прочете тези му две повести със същото удоволствие, с което ги четох и аз. И ще се надява на нови срещи със Сам Лундвал.

Любен ДИЛОВ

1

Белият жребец пое още в ранни зори по криволичещия път към билото на планината. Щом се изкачи, той не помръдна повече въпреки изгарящия зной. Застина в очакване, в смътно предчувствие, че именно това се иска от него. В този горещ ден земята димеше… В долината неспокойно се движеха някакви странни същества, вперили поглед в белия жребец от страх да не изпуснат отдавна жадувания сигнал, който трябваше да им даде. Но предсказанията на старите врачки се сбъднаха едва привечер. Изведнъж на хоризонта се очертаха космически кораби, които затрептяха във въздуха като рояк комари в зноен ден. На фона на синия вечерен небосклон те приличаха на капки бял разтопен метал. Изгарящ копнеж накара жребеца да изпъне мускули и да се устреми нагоре към небето. От тялото му се отделиха огромни бели криле, разпериха се и сякаш без никакво усилие го понесоха към здрачаващия се небосвод. Жребецът описа кръг над планината, следван от хиляди погледи, в които се четеше гореща молба, и се понесе с яките си криле над неизменно стоманеносинята морска шир, устремен към космическите кораби, които танцуваха нагоре-надолу в обгърнатия от маранята хоризонт. Последва го рояк летящи същества, които се откъснаха от земята, тласнати от същия неудържим копнеж. Валкирии1, яхнали хвъркати коне, птицата Феникс, сфинксът, един едър юначага, тръгнал от Трудхейм2 със своята летяща колесница, теглена от два козела — стотици, хиляди различни по големина крилати същества. Най-високо от всички тях се бе издигнала Медея с теглената си от дракони колесница. Малко по-назад от големия рояк се носеше и внушителен бръмбар, изоставил вечерницата Венера на произвола на съдбата. Този бръмбар се наричаше Хепера3 и по природа не се отличаваше от останалите същества, които летяха във въздуха. Безспорен предводител на всички тях бе Пегасът с ярките криле, устремен да прекоси морето и да достигне трептящия рояк на космическите кораби. Вятърът развяваше бялата грива, а въздухът свистеше, порен от силните криле. Полетът му го носеше над морето, наричано някога Средиземно, и неговата крайна цел бяха далечните острови, на които кацнаха космическите кораби на хората.

2

Първият космически кораб се откъсна от здрачаващия се небосвод, описа широка дъга над ширналите се под него планински вериги и мрачни лесове и се устреми към земята. Спускането му наподобяваше безшумния вихрен танц на подхвърлено във въздуха перце. Дългите му криле се къпеха в светлинни водопади, меняха цвета си непрекъснато — като крилете на водно конче — и хвърляха странни отблясъци върху земята. Два метални пилона, изгубили някогашната си ослепителна белота, потъмнели и набраздени от тънки пукнатини, убежище за спорите на непретенциозен тъмнозелен мъх, бяха полегнали на една страна — корабът прелетя между тях, възви към някаква ръждясала стартова площадка, обезформена до неузнаваемост от жилави, дълголетни дървета, и безшумно се приземи. Черният метален цилиндричен корпус остана на половин метър от повърхността. Фосфоресциращите криле загубиха блясъка си и се

Вы читаете Ах, тази Алиса!
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×