Сенки от сънищата

се открие единствената жива.

— Помниш ли как се запознахме? — попита изведнъж Денис. — Точно така. Ти беше излязъл на площадката, за да търсиш някакъв кораб.

— Помня. Ти едва не ме застреля.

— Аха. Но какво искаш — бях на планетата едва трети ден. Още не бях свикнал с вашето безгрижие. На Хануман щяха да ми дадат отпуска за прострелян нарушител.

— За простреляно дете.

— Никаква разлика. Режимът на космодрума си е режим. Стига, Льошка. Да не говорим за минали неща…

— Аха.

Огарин ме потупа по рамото.

— Знаеш ли, ще ми е мъчно. И за вашето безумно небе, и за тези смахнати туземци. И за теб също.

— За смахнатия мен.

Капитанът тихо се засмя.

— Ядосвай се. Само че не на мен — такова ядосване нищо няма да ти донесе. Ядосвай се на себе си. Винаги и за всичко. В каквото и да сбъркаш — ядосвай се на себе си. Понякога помага.

— Корабът — казах аз.

— Къде? — Огарин отново вдигна глава.

Излъгах го. Дори не защото исках да прекъсна потока от нравоучения. Бях свикнал с него, пък и нещата, които казваше Денис, в голямата си част бяха верни.

Просто ми се прииска малко тишина.

Сигурно е смешно. Само че Денис ми беше приятел, истински приятел. Едва сега го разбрах. Всички останали, дори онези, с които бях прекарал десетократно по-дълго, бяха наши, местни. Познавах и кътните им зъби, както и те — моите. Това не е точно приятелство — когато не се налага да избираш. А с Денис се сприятелихме след като той десет минути ме държа на мушката, а аз най-позорно се разревах. И не се виждахме много често — като старши офицер на гарнизон от двайсет души той беше винаги зает, а аз трябваше да бродя из горите и да се занимавам с аборитата.

Но той ми беше приятел. И вече нямаше да бъде до мен. Щяха да останат малкото ни селище, гарнизонът, тази разпадаща се под краката ни площадка за излитане и пепелта от милионите изгарящи звезди в небето. Денис щеше да отлети да служи на новото място, аз още месец-два щяха да се разправям с общността, а после щях да отида при прекалено гримираната Нонова с букет в ръката.

— Прав си, корабът — учудено каза Денис. — Как успя да го видиш? Не бях забелязвал такива таланти у тебе.

Погледнах смаяно към небето. Да. Точно така. Една от червените точки, която на пръв поглед по нищо не се различаваше от хилядите други, изобщо не възнамеряваше да гасне, а и определено се движеше по- бавно.

— На плазмени двигатели е, ще кацне до петнайсет-двайсет минути. — Капитанът поклати глава. — Браво, наистина. Как отгатна?

Усещането беше глупаво.

Винаги ми се е искало той да ме похвали. Понякога ми се е случвало да чуя думи на одобрение от родителите си. От него — никога или почти никога. Нямаше за какво. Както и сега, ако трябваше да съм честен.

— Никак — отвърнах. — Не видях кораба. Казах го просто така, на късмет.

Огарин изхъмка.

— А може би и това е хубаво.

— Кое му е хубавото?

— Късмет, поне мъничко късмет. Ще пропаднеш тук, Льошка. Честно, ще пропаднеш.

— Планетата ни е мирна, хубава. При нас пропадат само негодниците и безделниците.

— Льошка, може да се пропадне по много начини. Дори човек да е жив и здрав, с добра жена, здрави деца и прилична сметка в банката. За някои това не е най-важното.

— За теб, например?

— Да — отвърна Денис със задоволство.

— Затова ли постъпи в космическата пехота?

Огарин се усмихна.

— Аз май не съм ти разказвал това никога. Сега като че ли може.

— Защо, достатъчно пораснал ли съм вече за целта? — попитах иронично.

— Не е там работата. Да, може би трябва да го чуеш. Постъпих в космическата пехота, защото сестра ми беше глупачка.

— Какво?

И веднага пред мен изникна картина — обиденият от злата си сестра Денис си събира багажа в раницата, открадва кредитната карта на родителите си и отлита на автостоп до Тера.

— Сестра ми беше глупачка — повтори Денис. — Двамата с нея бяхме близнаци. Е, всичко ти е ясно. Бой с възглавници, тайни, портене пред родителите. А освен това тя все се страхуваше да не я изнасилят. Навярно тайно й се е искало. Трябваше да си намери приятел, но се беше комплексирала и се страхуваше. Аз съм от Милост Господна, слушал ли си за тази планета?

— Да.

Почувствах се зле. Денис явно възнамеряваше да ми разкаже нещо, което не бе предназначено за чужди уши. Но нямах сили да му откажа да слушам.

— При нас имаше много строг ред. Много по-строг, отколкото при вас, православните. Императорът ни търпеше. Но след метежа на фундаменталистите изпрати десант.

Гласът му беше прекалено спокоен. По-добре щеше да е, ако беше разгневен, докато разказваше всичко това.

— Семейството ни не участва в метежа. Но когато трите хиляди десантчици се стовариха от небето върху столицата, те не тръгнаха да си изясняват кой е виновен. Цялата ни гвардия беше избита за половин час. С името на Бога в устата е лесно да разпалваш клади на площадите, но не и да воюваш. Успяха да нанесат леки загуби на десантчиците и те освирепяха. Попаднахме във властта на победителите още след денонощие. Закона на войната. Неофициален. Никога повече не видях родителите си — десантът започна точно когато те бяха излезли на пазар. Какво се е случило с тях — куршум от нашите, лъч от имперските сили, срутила се стена, паникьосана тълпа… Не знам. И никога няма да узная. Двамата със сестра ми седяхме вкъщи — тогава бяхме на по дванайсет години. Знаехме, че ще надникнат в къщата — тя беше в самия център на града, до катедралата „Свети Денис“, на когото са ме кръстили; беше богата и разкошна къща. После видяхме как през градината идва офицер в броня, чухме писъка на Антуан — нашата мутирала горила-охранител. Сестра ми винаги ме командваше. Нареди ми да се скрия — съвсем символично, под леглото. А самата тя си намъкна сексапилни шорти и блуза, дори без да се стеснява, макар че вече от година не се преобличаше пред мен. Каза, че неминуемо ще я изнасилят и ще разграбят къщата. Затова пък ние ще оцелеем. Тя беше красиво и физически развито момиче. Освен това мисля, че искаше да бъде жертва. Именно такава — малка невинна жертва на войната и моя спасителка. Аз лежах под леглото и се опитвах да не дишам, и гледах глезените й, обути в бял чорапогащник. Страх ме беше. И как да не ме е страх? И, знаеш ли, веднага й повярвах, че точно така ще се случи.

При тези думи Дени се разсмя съвсем искрено.

— Възбудих се, представяш ли си? Страхувах се и за себе си, и за Дениза, а вътре в душата си исках да видя как става това нещо. Какво става в киното след целувката? Не забравяй, че Милост Господна тогава беше доста пуританска планета.

Чувствах се страшно зле. Не можех да проумея защо Огарин изведнъж реши да разголи душата си пред мен, вместо спокойно да посрещнем пристигащата яхта.

— Офицерът влезе в стаята й — замислено каза Денис. — Или беше чул нещо, или имаше детектор.

Той изведнъж млъкна и след малко не се сдържах и го попитах:

— И какво стана?