Без да се спирам, крачех напред, към края на площадката. Да, да, исках да се махна оттук! Цял живот бях мечтал за това! Но можех ли аз, хлапето, да отлетя на приказната, великата, древната Тера, когато майка ми беше болна! А и това проклето набиране на наемници… Не исках да си троша ръката, кой би поискал такова нещо, направих си тренировка, реших да покажа на комисията всичко, на което съм способен, а какво се получи…
И днес. Усмихна ми се късмета, перла с огромен размер. Щях да я продам в кантората, да получа чек… и след седмица да тръгна към метрополията на туристическия лайнер „Афанасий Никитин“, който два пъти годишно минава през планетата.
А сега — край. „Всички“ няма да хукнат да ми събират пари за билет, това е сигурно. Вместо това ще дойде отец Виталий, ще пийне с мен или ще запалим по трева — ако е по време на пости. Той ще ме погледне с упрек в очите и ще започне да говори за Бога и за съдбата, и как със своето безотговорно поведение огорчавам Господ, и че последствията — духовните — ще бъдат много тъжни за мен. И няма да забележа дори как набързо ще се оженя за застаряващата, пълничка, досадна Олга Петровна…
Дойдох на себе си чак на края на площадката за излитане. Беше съвсем тъмно и във вечерното небе пламваха, разпалваха се, изгаряха и гаснеха звездите. Е, не звездите… падащите звезди. Нашата планета е обкръжена от облак прах — заради него никога не виждаме истинските звезди. Затова пък всеки миг над главата ни изгарят хиляди микрометеорити. Разправят, че истинските звезди са точно такива, само че не трептят, а горят равномерно и спокойно. Разправят, че нашето звездно небе е по-красиво от обичайното. Именно затова понякога тук идват туристи — за да прекарат една нощ, танцувайки и пиейки под трептящата шатра…
Не знам.
Бих искал да видя истинските звезди.
Бих искал да летя от звезда на звезда. Да видя планетите по границата, да посетя Тера. Да бъда там какъвто ще! Дори златар! Но не и в тази дупка! Господи, нищо че не вярвам в теб — да, не вярвам, — но моля те, помогни ми да се измъкна оттук! В истинския, огромен свят, където може да се стои под небе, пълно със звезди, а не с междупланетен боклук! Където се случват истински неща!
— Льошка!
От тъмнината се появи фигура в униформа. Разпознах Денис — кой знае защо, той беше в пълна парадна униформа, дори трите си ордена беше окачил. И звездичката на пагоните вече беше добавена…
— Така си и знаех, че ти се мотаеш тук… — вече по-тихо каза той, приближавайки се. — Все пак това е военна територия, приятелю!
Мълчах.
— Или вече съм извън групата на онези, с които разговаряш? — полюбопитства Денис.
— Не… — изтръгна се от мен. — Извинявай. Ти беше прав… за всичко.
— Виж ти — Огарин разпери ръце. — Признаваш си… — той замълча, пристъпи още по-близо и ме хвана за ръката. — И ти извинявай. Случи ти се голяма неприятност, а аз взех да ти досаждам с нравоученията си. Не се сърди.
— Мир и любов! — отговорих аз. Виж ти, способността ми да се шегувам още не бе атрофирала!
— Да, между другото… мир и любов… Да ти се намира водичка?
Откопчах от колана си новата манерка, по рефлекс взета от кръчмата, и мълчаливо я подадох на Денис. Той отпи, свали фуражката си и изля остатъка от водата върху главата си. Каза замислено:
— Красиво е… Все пак ще ми липсва вашето небе… Дръж!
В дланта му лежеше перла. Малко по-дребна от онази, която изпуснах да спечеля през деня. Но все пак едра.
— Погледнах в справочника — трябва да ти стигне за билет до метрополията — каза Денис. — Вземи я.
— Не.
— Какво? — Огарин ме погледна смаяно. — Ей, Льошка, здрасти! Това съм аз. Взех от теб манерка вода и в замяна ти давам същата перла. Каква разлика има дали ти я е предложил човек или абори?
— Голяма. Аборитата не знаят цената й.
— Не искат да я знаят. И аз не искам. Така или иначе няма да тръгна да я продавам, канех се да си я взема като сувенир. За какъв дявол ми е… по-добре да ти помогна. Вземи я!
— Откъде я имаш?
Денис изфуча.
— Оттам, откъдето и всички останали. Нали дежуря на пост. Гоня туземците, ако се мотаят из площадката за излитане. А те понякога ми подават перли. Защо да обиждам с отказ ходещите излъчватели? Ето откъде е перлата. И не е единствената, между другото.
— Не.
— Защо, кажи ми, моля те! Дават ли ти — взимай, гонят ли те — бягай!
— Денис, ти си прав за съдбата. Не умея да се възползвам от подаръците й.
— Ами ето ти го подаръка! Възползвай се!
— Денис, това…
— Какво „това“? Какво?
Препирахме се десет минути. Денис пъхаше перлата в ръцете ми, а аз не я приемах. Не можех да формулирам защо не съм длъжен да вземам перлата. Самият аз не знаех. Но не я взимах.
— Льошка — Денис най-накрая разбра, че не може да излезе на глава с мене, — ама какъв е проблемът? Самият ти каза — прав съм. Е — ето я съдбата!
— Това не е съдба.
— А какво е тогава?
— Съжаление.
Огарин се изплю. И попита, вече напълно спокойно:
— А кога ще е съдба?
— Ще я разпозная.
— Може и да си прав — неочаквано отбеляза той. — Че не вярваш никога в подаръците на съдбата. Ако не се налага да воюваме със зъби и нокти за тях, те не са сладки. Браво, Льошка… Научил съм те на нещо все пак.
Пъхнал ръце в джобовете, той стоеше начумерен пред мен, внезапно изгубил своя предизвикателен и винаги уверен вид. Гледаше в искрящото небе — навярно за него това зрелище наистина беше необичайно, след като никога не изпускаше случай да му се полюбува.
— Красиво е — внимателно отбелязах аз.
Огарин сви рамене.
— Общо взето не му се любувам. Опитвам се да намеря кораба.
— Какъв кораб?
— Яхта от клас „Рикша“. Преди час поиска разрешение за кацане. Да не мислиш, че търсех теб на площадката? Разхождай си се, да… мен какво ме интересува. Обаче ако попаднеш под откатния лъч на двигателя, ще ти се стъжни.
— Яхта — повторих аз. В нашите краища това беше още по-голяма рядкост, отколкото земен транспортен кораб или пътнически лайнер. Обикновената яхта — естествено, ако за яхта може да се използва прилагателното „обикновена“ — се нуждае от редовно и сложно обслужване. А най-близкият наистина развит свят се намира на почти двайсет светлинни години. — Какъв е този модел — „Рикша“?
— Не знам. Сега са се навъдили най-различни. Може да е съборетина, но може да е и летящ дворец.
— Скоро ли ще пристигне?
— След половин час. — Огарин извади лулата си. — Или малко по-рано.
— Сигурно идва за дозареждане или за ремонт, туристите предупреждават предварително.
— А мен какво ме интересува?
Стояхме и гледахме издрасканото от метеоритите небе. Да се различи сред тях кораб бе абсолютно невъзможно. И все пак имаше нещо омагьосващо в този безумен опит — сред хилядите изгарящи звезди да
