Денис е само пет години по-голям от мен. А сега, когато навърших двайсет, аз с учудване осъзнах, че обръщенията „момче“ и „младеж“ вече не са за мен. Но на Денис му беше позволено да ме нарича момче, младеж, юноша, дете — както си иска. Той бе излязъл извън стените на кадетския корпус на Тера преди десет години. И оттогава беше в космическата пехота. Вече бе старши лейтенант. Беше видял почти цялата Империя, излизал бе и извън пределите й.
— Можеш да ми се присмееш — намръщено казах аз. Седнах до него — на раницата-ракетомет нямаше място, пък и не ми допадаше да седя върху субатомни заряди. Държавата плаща за банките сперма само на космическата пехота. Разказах му с две думи за случилото се.
— Няма да ти се присмивам — каза Денис. Порови се в джоба си, извади лула и тютюн. — Струва си да се присмиваш на онези, които още не са безнадеждни случаи. За да се научат. А ти си безнадежден.
Мълчах.
— Льошка, разказвал ли съм ти за законите на късмета?
— Разказвал си ми. Сто пъти.
— Та виж сега, мой млади приятелю — Денис методично натъпкваше тютюна, дори без да ме гледа и без да обръща никакво внимание на отговорите ми, — най-важният от тези закони е, че трябва да си готов за късмета. Във всеки момент. Дори да седиш на клозетната чиния, трябва да си готов да скочиш и да се втурнеш след него със смъкнати гащи.
— Денис…
— Какво? Не изглеждаш чак толкова изтощен. Тръгнал си от селището вчера сутринта. Можеш да оцелееш спокойно три денонощия без вода. Кой дявол те накара да отвориш обменната манерка?
— Бях жаден.
— Тогава не се оплаквай. Утолил си жаждата си и ти е станало хубаво. Наистина, изпуснал си единствения шанс да се измъкнеш от тази дупка. Но винаги се налага да се жертва нещо.
Той беше прав, беше прав във всичко и не можех да разчитам на снизхождение.
— Не казвай на никого — помолих го.
— Добре. Но ти сам ще го разкажеш на всички. Няма да издържиш. Ще се напиеш тази вечер и ще започнеш да се оплакваш на приятелите си. Ще добавиш към прякорите си още един, нов.
Мълчах.
— Алексей, познавам те вече пет години. — Денис ме прегърна през рамото. — И знаеш ли какво е характерно за теб? На пръв поглед изглеждаш изключително способен и о̀правен човек. Дори завист предизвикваш, съвсем добронамерена. Силен, умен, талантлив юноша. Природен талант от забутана планета. Нали е вярно, че преди десет години са ти предложили да постъпиш в художествено училище на Тера? На държавни разноски?
— Да.
— Ти си се разплакал, отказал си да отидеш, още две-три години си се занимавал със своите скулптури, после си ги зарязал.
— Това не е за мен, Денис! Какъв художник съм аз, какъв скулптор? Провървя ми случайно, победих на онази глупава изложба и какво?
— Глупчо. Ако ще изобщо да не е за теб! Имал си шанс да се измъкнеш оттук. И то къде? На Тера! Разбираш ли? Дори да те бяха изключили там след месец за мързел и бездарие, все едно — държавата щеше да е поела отговорност за теб! Да те изпращат обратно тук щеше да излезе по-скъпо, отколкото да те възпитават до навършване на пълнолетието ти в метрополията! И не ми обяснявай, че не си бил наясно с това! Дори в детството си!
— Наясно бях.
— Какво да говорим повече! После — вече си бил на осемнайсет, нали? Когато тук набираха хора за космическата пехота? Щеше да покриеш всички изисквания, уверявам те.
— Аз исках!
— Искаше. И си счупи ръката точно преди медицинската комисия.
— Вината не беше моя.
Денис попуфка с лулата, гледайки към появяващите се светлинки в градчето. Най-ярките бяха в сградата на клуба. Прав беше, сега щях да отида точно там, да се напия и да разкажа на всички за своя позор…
— Не твърдя, че е била твоя. Просто има хора, които не пропускат и най-малкия шанс. И други, при които късметът сам идва, а те не го забелязват. Ти си един от тях. Извинявай.
— Просто не ми върви.
— Да! Да, Алексей! Просто не ти върви. Късметът не те обича. Виж се само… двайсет години си живял в дупка, на планета, където няма да се съберат и пет хиляди души население. Занимаваш се дявол знае с какво. Бродиш из горите с надеждата, че някой от аборигените ще ти подари късче от фекалиите си…
— Перлите не са фекалии!
— Да допуснем. Нека да са камъни в бъбреците. Каква е разликата? И ако трябва да съм честен… никаква стойност нямат. Украшение, случайно дошло на мода. Търсенето ще вземе да спре — и на планетата ви ще сложат дебело изрисуван кръст. А знаеш ли как може да стане това? Някой млад репортер ще напише статия, че оранжевите перли се добиват от червата на уродливи пришълци, а цената им е литър вода. И край! Богатите бабки ще свалят перлите от себе си и ще ги хвърлят. Те вече няма да струват нищо.
— Денис…
— Льоша, вече от пет години съм забит тук. Може и да не сме съвсем близки, но си останахме добри приятели, нали? — Денис се усмихна. — Ще ми разрешиш ли да ти кажа истината? Ти се изхитряш и от най-печелившата ситуация да постигнеш възможно най-големи загуби.
Скочих. Денис сви рамене.
— Какво се стремиш да постигнеш? — попитах. — А?
— Подписаха ми рапорта — спокойно отговори Денис. — Време е за капитанската звездичка върху пагоните. Вдругиден отлитам.
— Къде? — попитах аз, сякаш имаше някакво значение.
— На преподготовка. За пет години съм изостанал сериозно… но ще опитам да си наваксам. А после — в редовните части — Денис ме погледна косо. — Очевидно напрежението по границите нараства. Така че… вече няма да има кой да те съветва и на кого да плачеш на рамото.
— Не съм ти плакал на рамото и нямам такова намерение! — извиках аз. — Махай се! Може пък да изпратят някой по-добър!
— Никого няма да изпратят, Алексей. Пак намаляват числеността на гарнизона.
— Още по-добре, по-малко лайнари! — озъбих се аз. — Сбогом.
— Всичко хубаво, Льошка.
Тръгнах си от поста почти на бегом, а новоизпеченият капитан Денис Огарин седеше на ракетната си раница, на която изобщо не се препоръчваше да се седи, и пуфтеше с лулата си. Оставаше му да прекара само още два дни на моята планета и той беше доволен.
А на мен вероятно ми предстоеше да изживея тук целия си живот. Още сто години. Само че с какво ще се различават те от преживените двайсет?
— Може би бира, Алексей?
— Не, чичо Гриша. Коняк.
Кръчмарят Григорий наистина ми се падаше чичо. Е, не брат, а втори братовчед на баща ми, но все пак — мой чичо. Колонията ни е прекалено малка и почти всички са далечни роднини помежду си. Затова се обръща малко внимание на роднинските връзки, освен на преките: майка — син, брат — сестра…
Но Григорий Кононов — бивш войник на Империята, уволнен поради раняване, бивш кмет, оттеглил се от поста по собствено желание, бивш милионер, забогатял от „Полунощната звезда“, но прахосал почти цялото си състояние за половин година — ми беше достатъчно близък. Навремето той доста ни помагаше — когато баща ми вече бе починал, а мама още се бореше за живота. Не може да се каже че го обичах —
