Пътят към Гандолфо

Та този офицер се смили над Сам и допусна някои отклонения от обичайната следствена процедура. Обеща му да не повдига обвинение срещу него пред военен съд, ако се остави да бъде наказан дисциплинарно от побеснелия генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, което се изразяваше в лишаване от заплата за шест месеца. Имаще и друго условие: Сам да продължи да работи за Канцеларията на Генералния инспектор още две години след изтичане на срока на военната му служба. Офицерът смяташе, че през това време бъркотията в Индокитай ще се прехвърли в ръцете на главните й създатели и следствените дела на Канцеларията на Главния инспектор ще се ревизират или услужливо ще се покрият.

Още две години в армията или Левънуърт.

Майор Сам Девъро, патриот и гражданин-войник, реши да удължи военната си служба. Бъркотията в Индокитай съвсем не се оправи, но наистина с нейното решаване бяха натоварени замесените в нея, така че много скоро Девъро бе върнат във Вашингтон, Окръг Колумбия.

Още месец и три дни, мислеше си с наслада Сам, докато наблюдаваше през прозореца как военните полицаи на портала проверяваха излизащите коли. Минаваше пет следобед и след два часа трябваше да хване самолет от летището в Дълес. Беше си стегнал багажа още сутринта и взе куфара със себе си в службата.

Виждаше се краят на четирите години. Две плюс две. Можеше да се съжалява за прекараното в армията време, но то със сигурност не бе изгубено. Преизподнята на корупцията — Югоизточна Азия, стигаше до йерархическите коридори във Вашингтон. Обитателите на тези коридори знаеха кой е той; към него валяха предложения от престижни адвокатски фирми — повече отколкото можеше да обмисли, камо ли да им отговори. А и той не желаеше да им отговаря — не му се нравеха. Също както и следственото дело, което лежеше на бюрото му.

И в него прозираше намесата на разни интриганти. Този път бяха взели мерника на офицер от кариерата на име Хоукинс. Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс.

Отначало Сам бе направо зашеметен. Макензи Хоукинс бе абсолютен образ. Жива легенда. От онези личности, които раждаха култове. Култове, сравними единствено с този към хунския вожд Атила.

Мястото на Хоукинс във военните върхове бе гарантирано. „Бантъм букс“ издаде биографията му, а „Ридърс дайджест“ продаде издателските права още преди авторите да напишат първата й глава. Холивуд профука направо неприлична сума за филмирането й. А противниците на милитаризма се настървиха срещу него с фашистка омраза.

Биографията не пожъна очаквания успех, защото главният й герой не помогна много за написването. Освен това имаше някои факти от личния му живот, които помрачаваха образа му на герой, като най- значителният от тях бяха четирите му брака. Филмът също не предизвика бум, тъй като съдържаше безкрайни батални сцени, в които изпълнителят на главната роля се кълчеше сред облаци прах и подвикваше на войниците си: „Сгепцайте ги, тяхната… (взрив!)… Напред, момчета!“

Холивуд също знаеше за четирите му съпруги, но има щастието да изпита на гърба си особеностите на характера му, тъй като го бе наел за консултант по военните въпроси по време на снимките. Макензи Хоукинс спа едновременно с трй от артистките и начука жената на продуцента в един басейн пред очите на мъжа й, който гледаше от прозореца на дневната.

Но продуцентът не прекъсна снимките. В края на краищата, беше вложил почти шест милиона!

Погрешно насочените усилия на генерала можеха да засрамят всеки, който имаше поне малко чувство за мярка, но не и Макензи Хоукинс. В приятелски разговори с колеги той говореше с насмешка за създателите на филма и забавляваше компанията с приключенията си в Манхатън и Холивуд.

Изпратиха го във военния колеж за усвояване на нова специалност — разузнаване и секретни операции. Началниците му се почувстваха някак по-сигурни, след като чаровният Хоукинс попадна в разузнаването. А полковникът стана бригаден генерал и попиваше всичко, което трябваше да знае за новата си специалност. Полагаше завидно старание и цели две години изучаваше буква по буква азбуката на разузнавателната дейност, докато накрая инструкторите решиха, че вече знае всичко.

Тогава го прехвърлиха в Сайгон, където враждебните действия бяха прераснали във война. Във Виетнам — Северен и Южен, в Лаос и Камбоджа, в Тайланд и Бирма Хоукинс покваряваше наред и рушветчии, и идеолози. Докладите за задкулисните му набези и нелегалната му дейност отвъд неутрални граници правеха неизбежна „защитната стратегия“. Методите му на работа бяха толкова необичайно груби и незаконни, че командването в Сайгон бе принудено да отрича съществуването му. Все пак всичко си имаше граници. Дори шпионската дейност.

Щом максимата е „Америка преди всичко“, Хоукинс не виждаше защо тя да не се прилага и в мръсния свят на шпионажа.

А Хоукинс наистина поставяше Америка преди всичко. Независимо от шибаните обстоятелства!

Така че Сам Девъро бе малко натъжен, че интригантите, докопали се до постове с празни приказки в прослава на националния флаг, искаха да изритат такъв човек. Сега на дипломатическата арена Хоукинс бе изпаднал в ролята на защитаващ се лъв и трябваше да бъде премахнат в името на някакви користни съображения. Хората, които следваше да защитят честта на генерала, правеха всичко възможно да го довършат, и то бързо. По-точно за десет дни.

При нормални условия Сам щеше с огромно удоволствие да екове обвинителен акт срещу такъв месиански фукльо като Хоукинс; и независимо от чувствата си щеше да го направи. Това бе последното му следствено дело за Канцеларията на Главния инспектор и нямаше намерение да рискува, та да му натресат още две години служба. Въпреки това му беше криво. Ястребът (както наричаха още Хоукинс)9 заслужаваше по-добро отношение въпреки криворазбрания си фанатизъм.

Навярно потискащото чувство се дължеше на факта, че това бе последната „оперативна“ задача, с която го натоварваше Белият дом. Наредиха му да изрови нещо злепоставящо от моралния облик на Хоукинс, което генералът не би могъл да отрече. Да провери, например, дали не е ползвал услугите на психиатър.

Хоукинс и психиатър! Мили Боже! Тия хора няма да се научат.

Сам изпрати екип на Главния инспектор в Сайгон, за да потърсят там някакви уличаващи подробности. А той трябваше да вземе самолет от Дълес и да отиде в Лос Анджелис.

Всичките бивши съпруги на Хоукинс живееха там в радиус от трийсет мили, от Малибу до Бевърли Хилс. Те щяха да свършат по-добра работа от всеки психиатър. Господи! Психиатър! Откъде им идват на акъла такива глупости?

Тия смотаняци на Пенсилвания Авеню № 1600 във Вашингтон май носеха не глави, а кратуни на раменете си.

ГЛАВА ВТОРА

— Името ми е Лин Шу — представи се учтиво униформеният комунист, като гледаше изкосо огромния, размъкнат американски офицер, разположил се удобно в коженото кресло с чаша уиски в едната ръка и надъвкана пура в другата. — Командир съм на Народната полиция в Пекин. А вие в момента сте под домашен арест. Няма смисъл да ругаете, това са само формалности.

— Формалности за какво? — изкрещя Макензи от креслото, което бе единствената западна мебел в подредената в източен стил къща. Той стовари тежкия си ботуш върху полираната черна маса и прехвърли ръка върху облегалката на креслото. Огънчето на пурата му бе съвсем близо до копринения параван, който разделяше стаята на две. — Не съществуват никакви други шибани формалности, освен тези чрез дипломатическата мисия. Идете там и се оплачете. Вероятно ще ви обяснят за какво става дума.

Хоукинс се ухили и дръпна яка глътка уиски.

— Предпочел сте да живеете извън мисията — продължи китаецът с име Лин Шу. Очите му шареха между върха на пурата и копринената преграда. — Следователно не сте на американска територия. И това означава, че трябва да се подчинявате на разпоредбите на Народната полиция. Ние обаче знаем, че няма къде да мърдате, генерале. Затова казах, че това е само формалност.