бързия начин. Така всеки би помислил, че покойницата е Къю. Малката прободна рана в гърба на Астра сте почистили и грижливо сте прикрили с пластир. Дори господин Мин да си беше направил труда да я огледа отзад, щеше да остане с впечатление, че това е просто раничка, получена още приживе. Ала той изобщо не я разсъблякъл, нямало е повод за съмнение и през ум не му е минала мисълта за убийство. А тъй като не е свалил роклята, не е могъл да забележи и липсата на бельо, което би го накарало да се усъмни.
— Каква чудна приказка! — ехидно възкликна Къю. — А после какво е следвало да сторим според фантастичната ви теория?
— Много просто. Когато летящите тигри нахлуят в имението, Йен бързо да изчезне в суматохата и да дойде в скривалището при вас. След като бандитите изколят всички, претършуват къщата и си тръгнат, двамата да напуснете убежището и да изчакате, докато водата спадне. Знаели сте, че този път няма да подпалят къщата, както правят обикновено, за да не привлекат вниманието на стражите от крепостта. После сте възнамерявали да избягате в големия град, със златото, разбира се. Ще се притаите, изчаквайки напрежението да утихне, след което Къю ще се представи в съда с някоя трогателна история — например, че е била отвлечена от летящите тигри, които ужасно са я измъчвали, докато най-сетне е успяла да се изтръгне от лапите им. После да предяви правата си на единствена законна наследница. Двамата бихте могли да заминете някъде, да се ожените и да заживеете щастливо. А това, че за целта сте пожертвали живота на старите си родители и на още петдесетина души, едва ли ви тревожи съществено — Къю и управителят мълчаха упорито и съдията продължи: — Но за нещастие снощи се появих аз и потърсих подслон в дома ви. Разкрих убийството, а и вашето убежище, госпожице Мин. Както вече споменах, вие сте умно момиче и се опитахте да ме заблудите с привидно искрения си разказ. Ако му бях повярвал докрай, щяхте вече „случайно“ да сте намерили съкровището, да сте платили искания откуп и всичко да е наред. Успели сте благополучно да се отървете от Астра и двамата с Йен скоро щяхте да измислите нов пъклен план, за да пипнете богатството на Мин и да се ожените против волята на баща си.
Отдолу се чу приглушено тропане. Разбойниците придвижваха стенобитното оръдие по неравната поляна към портата на имението. Къю се втренчи в съдията с големите си, пламнали от възбуда очи. „Жадно за живот сърце“, помисли си той, докато наблюдаваше бледото й разкривено лице. Внезапно тя избухна:
— Ти провали всичко с противните си съдебни пълномощия! Но изобщо няма да ти кажа къде съм скрила златото. И затова сега всички ще умрем, а и ти заедно с нас!
— Не ставай глупава! — викна й уплашен управителят. Погледна ужасен надолу, където нова група разбойници се спускаха по планинския склон, размахали мечове. — О, небеса, трябва да ни кажеш къде е златото. Не можеш да оставиш тези зверове да ме убият. Нали ме обичаш!
— И затова ще прехвърлиш вината изцяло върху мен, нали? Няма да стане, мили мой! Ще умрем заедно, ще минем по същия път както твоята малка мръсница, скъпата ти Астра.
— Астра… тя… — заекна Йен. — Какъв глупак съм бил, че не останах при нея. Тя наистина ме обичаше и не искаше нищо в замяна. Не желаех смъртта й, но ти, ти каза, че се налага да я премахнем заради собствената ни безопасност. А аз, жалкият глупак, предпочетох твоите пари и теб самата — отвратителна, долна грознице, с тази огромна глава и зло сърце! — Къю залитна стреснато назад, а управителят продължи, давейки се от вълнение: — Каква чудесна жена беше тя! Като си помисля, че можех всяка вечер да държа в обятията си това съвършено туптящо тяло! А вместо с нея се любех с теб, жалка торба кокали, и станах съучастник в гнусните ти козни. Да знаеш как те ненавиждам, просто бих…
Зад съдията проехтя болезнен вик. Той рязко се извърна, но беше късно. Къю летеше надолу в пропастта.
— Загубени сме! — изкрещя Йен Юан. — Сега вече не можем да открием златото. Тя изобщо не ми каза къде…
Той млъкна, загледан в ням ужас навън. Един от разбойниците скочи от коня си. Приближи се до тялото, проснато сред едрите камъни, с неестествено извита глава. Наведе се и грубо изскубна обиците от ушите на жената, после претърси широките ръкави, но не намери нищо и се изправи с празни ръце. Измъкна гневно меча си и с дивашки вик разпра стомаха й. Управителят се извърна и се разтрепери неудържимо. После се хвана за корема и започна да повръща. Съдията го задърпа за ръката.
— Говори! — изръмжа той. — Признай как уби жената, която обичаше.
— Не съм я убивал! — задъхваше се безпомощен Йен. — Къю каза, че Астра я видяла, докато взема златото, затова трябвало да умре. Този демон в рокля ми сложи камата в ръцете и нареди да я убия. Но щом се изправих срещу Астра и бедното момиче отрече да я е следило, тя издърпа внезапно от мен камата и я насочи към гърдите й. Просъска: „Лъжкиня такава! Съблечи се и покажи прелестите си, с които омагьоса моя избраник!“ След като уплашеното момиче свали дрехите си, тя го накара да застане до колоната на леглото с вдигнати над главата ръце. Астра трепереше от студ в ледената стая, но още повече се вцепени, когато онова гнусно изчадие започна да прокарва плоското на камата по гърдите и останалите части на тялото й, като през цялото време говореше гнусотии. Ни жива, ни умряла от ужас, слугинята току опитваше да се извърне, но онзи демон с острието не й позволяваше да мръдне, като продължаваше да сипе страшни закани. А аз, аз трябваше да стоя безпомощен, застинал в смъртен ужас да не би в безумната си ярост да нарани или да обезобрази горкото беззащитно момиче. Накрая, когато Къю за миг отклони камата, я сграбчих за раменете и й извиках да спре. Тя само ме изгледа презрително и нареди надменно на треперещата девойка да се извърне. Хладнокръвно напипа ръба на лопатката й и я прободе дълбоко с камата. Аз залитнах от ужас и се опрях на стената. Полувцепенен, наблюдавах как тя положи Астра на пода, внимателно спря кървенето и изчисти раната, напявайки някакъв злокобен припев. Сложи върху дупката малка лепенка, сви на вързоп дрехите на момичето и я облече в една от собствените си бели роби. После ми нареди да й помогна да я качим на леглото. Омота пояса под гърдите съвършено безучастно, все едно оправяше собствения си колан пред тоалетката. Беше… беше истински кошмар, уверявам ви — той закри лице с длани. След малко, опитвайки се отчаяно да овладее гласа си, попита: — Как успяхте да ни разкриете?
— Попаднах на вярната следа благодарение на косвеното предупреждение на стария господар: настояването на всяка цена да се настаня в стаята на дъщеря му. Той наистина я е обичал, но бе прозрял, че болезнените размишления за крехкото й здраве са опорочили ума й, затова подозираше, че има нещо гнило около внезапната й смърт. Докато разговарях с нея в стаята й, тя се владееше чудесно. Но страстта е опасно нещо. Само една похвала за Астра и няколко критични забележки по ваш адрес бяха достатъчни, за да я извадят от равновесие. А що се отнася до вас, господин Йен, не сте толкова добър актьор като нея. Всички обитатели на къщата бяха обхванати от смъртен страх, само вие не. При това не правехте впечатление на особено смел мъж. Напротив, заподозрях, че сте страхливец, както впрочем се и оказа. Говорехте тъй лековато за надвисналата опасност. Държали сте се така, защото мислите ви са били насочени не към смъртта, а към живота, при това един живот в леност и благоденствие, обезпечени от наследството на любовницата ви. А умело завързаният пояс на мъртвата девойка, за който току-що споменахте, окончателно потвърди подозренията ми. Защото само жена би могла да го завърже тъй изкусно. Къю просто е вършила една обичайна всекидневна процедура и дори не й е минало през ума, че оставя опасна улика срещу себе си — управителят се взираше безмълвно в него. Магистратът продължи: — Знаете ли, повярвах на всяка дума от разказа ви. Наистина госпожица Мин е била главният престъпник, а вие сте само нейно оръдие без собствена воля. Но, тъй или иначе, сте съучастник в жестоко убийство, затова ще бъдете обезглавен.
— Обезглавен ли казахте? — изсмя се нервно Йен. Сред трескавия му смях се чуха глухите удари на стенобитното оръдие. — Чуй само, глупако! Летящите тигри разбиват портата.
Съдията се ослушваше мълчаливо. Изведнъж думкането спря. За миг настъпи гробна тишина, после се разнесоха крясъци и проклятия. Магистратът се наведе и погледна през бойниците.
— Виж там долу! — каза той на Йен. — Побягнаха обратно.
Разбойниците бяха оставили стенобитното оръдие. Ездачите бясно шибаха конете си, а онези, които бяха дошли пеш, тичаха с все сила към планината.
— Защо… защо се разбягаха? — заекна от удивление управителят.
Съдията се извърна и посочи към реката. Покрай брега бързо напредваше голяма военна джонка.
