трегера. Това означаваше, че между него и покрива има кухина, около метър в скосената част под стрехите, но по-висока към върха. Излезе отново на балкона и огледа замислено полицата за саксии в левия край. Ако наистина под покрива съществуваше скрито помещение, може би тъкмо тази дъска служеха за стъпало, от което човек да се покачи към дървените плоскости, бележещи входа.
Стъпи предпазливо на ниската полица. Беше твърде крехка, за да издържи тежестта му, но това едва ли се отнасяше за дребна девойка като Къю. Съдията взе абаносовия стол от музикалния кът и го постави до саксиите. Оттук лесно можеше да се покатери до резбованите плоскости. Побутна леко една от тях и тя наистина се поотмести. Натисна по-силно и успя да я плъзне докрай. Фенерът в ръката му освети бледото изплашено лице на момиче, коленичило в тъмната ниша.
— По-добре е да слезете оттам, госпожице Мин — сухо рече съдията. — Няма защо да се страхувате. Аз съм гост на баща ви, наложи се да пренощувам у вас. Ето, ще ви подам ръка.
Ала тя не се възползва от помощта му. Стъпи пъргаво на полицата и оттам скочи на пода. Приглади полите на напрашената си синя роба и хвърли поглед към планинския склон, където пламтяха разбойническите огньове. После влезе безмълвно в стаята.
Магистратът й посочи стола до масата, а сам седна отсреща на внесения обратно стол от музикалния кът. Поглаждайки дългата си сивееща брада, той се зае да изучава бледото й изтощено лице. Последната година не беше я променила съществено. Отново се възхити на умението на неизвестния художник, постигнал такава изумителна прилика. При това беше подбрал стойката й за портрета тъй сполучливо, че да прикрие малката гърбица и несъразмерно едрата за такова крехко тяло глава. След малко съдията я заговори:
— Бях уведомен, че сте починали от разрив на сърцето, госпожице Мин. Възрастните ви родители скърбят безутешно за вас, а всъщност в стаята ви е намерила смъртта си прислужничката Астра. Тя е убита — изчака за миг и понеже тя не каза нищо, продължи: — Аз съм магистрат от един северен окръг. Това имение не попада под моята юрисдикция, но тъй като в момента районът е напълно откъснат от света, смятам, че е мое право да представлявам закона. Следователно съм длъжен да разследвам извършеното убийство. Моля ви да обясните какво се е случило.
Тя вдигна глава. Големите й очи пламтяха с мрачен блясък.
— Нима все още има някакво значение? — запита девойката с тих изискан тон. — Всички ще бъдем убити, съвсем скоро. Погледнете онова червено сияние. Зората наближава!
— Истината винаги е важна, госпожице Мин. Чакам вашите обяснения.
Тя повдигна крехките си рамене.
— Снощи преди вечеря се бях качила тук сама. Измих се и напудрих лицето си, след което зачаках Астра, за да ми помогне да се преоблека. Но тъй като изобщо не дойде, станах и излязох на балкона. Облегнах се на колоните и се загледах към планината и онези ужасни разбойници, изтръпнала от страх пред това, което има да става. Стоях там доста време, докато накрая разбрах, че сигурно вече е късно и че най- добре ще е да се преоблека сама, без да чакам повече Астра. Но когато се прибрах в стаята, я заварих легнала в леглото ми с гръб към мен. Тъкмо се канех да я нахокам, когато забелязах отзад на роклята й кърваво петно. Наведох се над нея — не дишаше. Разпищях се, но побързах да сложа ръка на устата си. Мигом осъзнах какво се беше случило. Като не ме е заварила в стаята, е решила, че все още съм някъде долу. И е полегнала на леглото ми да си почине с намерението да скочи веднага щом ме чуе да влизам. Такава си беше тя, нахална и мързелива. Та междувременно някой е влязъл и я убил, понеже я е помислил за мен. В мига, когато осъзнах целия този ужас, чух шум от тътрещи се стъпки вън на площадката. Може би убиецът се връщаше! Изтичах на балкона, обезумяла от страх, и се скрих на тавана — тя замълча и замислено приглади коси с нежната си бяла ръка. После продължи: — Трябва да призная, че се сетих за това място, когато научих за разбойниците. Исках да проверя дали е удобно за скривалище на старите ми родители, в случай че тези негодници нахлуят в къщата и тръгнат да тършуват. Стори ми се съвсем подходящо за скривалище, затова бях сложила вътре няколко завивки, кана с вода и кутии със сушени плодове. В същия миг, когато се пъхнах там, чух как вратата се отваря и някой влиза вътре, тътрейки крака с ужасен шум. Изчаках известно време, наострила слух, но не чух нищо повече. Накрая се разнесе силно тропане по вратата и някой ме извика по име. Помислих, че това е уловка на убиеца, открил своята грешка, затова не се обаждах. Отново се разнесе тропот, чух как чичо вика уплашено, че съм умряла. Явно ме бъркаше с Астра, защото не бяхме успели да се видим след пристигането му у нас, а той ме помнеше като момиченце, каквото бях при последната ни среща преди седем години. Не познаваше и прислужничката, тъй като тя не бе излизала целия следобед от женското отделение. И все пак грешката на чичо беше малко необяснима, като се вземе предвид, че Астра беше облечена в синята рокля на момиче от прислугата. Затова заключих, че може би при второто си идване убиецът е разсъблякъл мъртвото тяло, за да го облече в някоя от моите дрехи. Понечих да вляза и да обясня всичко това на чичо си, ала размислих, че ще е по- добре да оставя убиеца с впечатлението, че съм изчезнала, и междувременно да се опитвам да установя неговата самоличност. Бях капнала от страх и напрежение и спах непробудно цялата нощ. Едва на сутринта слязох от скривалището си, за да напълня каната с вода и да взема кутия сладки. Промъкнах се безшумно до площадката на втория кат и дочух как управителят и икономът разговарят за внезапната ми смърт от разрив на сърцето. Това ме накара да разбера, че убиецът явно е успял по някакъв начин да заличи следите от жестокото си престъпление, и това само усили страха ми. Защото явно ставаше дума за изобретателен и свиреп човек. Следобеда отново поспах малко. Вечерта дочух гласове в стаята си, един от тях беше на управителя. После всичко утихна чак допреди час, когато се разнесоха звуците на лютнята. Някой свиреше любимата ми мелодия, съчинена от самата мен. Никой друг в тази къща не свири на лютия и предположих, че това е външен човек, вероятно убиецът или пък негов съучастник. Бурята беше преминала и реших, че ми се удава случай да разбера кой е неизвестният ми враг. Спуснах се безшумно на балкона и предпазливо надникнах през плъзгащата се врата. Сред сенките в дъното на стаята успях да различа висок брадат мъж, когото не бях виждала досега. Смъртно уплашена, се скрих отново. Това е всичко, ваше превъзходителство.
Съдията Ди кимна замислено. Тя наистина беше умна девойка, способна да разсъждава логично. Той придърпа чайника и й наля чаша чай. Изчака я, докато пиеше жадно, и попита:
— Според вас кой би искал да ви убие, госпожице Мин?
Тя поклати отчаяно глава:
— Не допускам, че е някой, когото познавам. Именно това ме плаши най-много, ужасната несигурност! Тук рядко идват външни хора. До миналата година редовно ни посещаваше един учител по музика от селцето до крепостта, а известно време у нас живя и учителят ми по рисуване и калиграфия. После, когато приключих обучението си и обявих предстоящата си женитба с младия Лян, започнах да водя твърде затворен живот и не се срещах с хора извън домакинството.
— В такъв случай — отбеляза съдията — е уместно да потърсим мотива за покушение. Нали не се лъжа, приемайки, че сте единствената наследничка на имението?
— Да, така е. Имах по-голям брат, но той почина преди три години.
— Кой тогава е следващият наследник?
— Чичо ми, ваше превъзходителство.
— Това би могло да представлява сериозен мотив. Бях уведомен, че въпреки голямото си богатство чичо ви си остава все така алчен за пари.
— О, не, в никакъв случай не подозирайте чичо! — викна тя. — Той винаги е бил много близък с татко, никога не би… По-добре забравете това предположение, господин магистрат — тя се замисли за миг, поколеба се и продължи: — Трябва да се вгледаме, разбира се, и в нашия иконом Ляо. Знам, че беше влюбен в мен. Не посмя да ми го каже, естествено, но аз го усетих. Логично е човек като него, с по-ниско социално положение и без пари, да не смее дори да мечтае за брак с единствената дъщеря на господаря си. Но той е потомък на високообразована фамилия, от която са излезли двама забележителни поети, затова може би се е надявал, че ако съм благосклонна към него, татко би се замислил върху евентуалното му предложение. И все пак Ляо не посмя да признае чувствата си, а щом обявих годежа си с господин Лян, това стана вече напълно безсмислено. Съобщението го разстрои много, нямаше как да не забележа това. Но ми изглежда немислимо такъв скромен, изискан благородник като Ляо да дръзне…
Тя погледна въпросително към съдията, но той не пожела да обсъди изреченото от нея. Само отпи от чая си и каза:
