и опитът да си припомни как се свири на лютня, щеше да му помогне неусетно да дочака сутринта. Освен това във всички стари ръководства се препоръчваше лунна нощ като най-подходяща обстановка за свирене. В младостта си добре владееше седемструнния инструмент, тъй като се говореше, че бил любим на безсмъртния Конфуций, и това умение се смяташе за част от доброто възпитание. Но наистина от дълги години не беше докосвал мелодичните струни. Сега беше любопитен да узнае дали още си спомня трудната техника на свирене.
Измести настрана музикалната масичка и седна на абаносовото кресло с гръб към стената. Разтри вледенените си пръсти, загледан в инструмента. Червената боя върху плоския продълговат корпус беше изпъстрена с пукнатини, което подсказваше, че лютнята е най-малко на сто години, безспорна антикварна ценност. Прокара внимателно пръст през седемте фини копринени струни. Тонът се оказа неочаквано дълбок и задушевен, трептящите ноти проехтяха в тихата стая. Настройката все още беше добра, следователно малко преди смъртта си девойката беше свирила. Докато завърташе ахатовите ключове на грифа с дясната ръка, опита да си припомни началото на любима мелодия. Но щом започна да свири, установи, че, макар и да я помни, е забравил техниката на свирене. Издърпа чекмеджето, в което обикновено се държаха нотите. Прелисти тънките папки, но откри само по-трудните класически композиции, които явно щяха да са неподвластни на ограничените му способности. Имаше и няколко композиции от „Музика на сливовата клонка“ — напълно понятно, след като момичето толкова харесваше тези цветчета. Най-отдолу намери нотите за една кратка и простичка мелодия, наречена „Есен в сърцето“. Досега не я беше виждал, непознати му бяха и думите, написани отстрани с красив ситен почерк. Някои бяха зачеркнати, поправяни бяха и самите ноти. Явно композицията бе дело на мъртвото момиче. Песента се състоеше от две части:
Той изсвири мелодията веднъж много бавно, с вперени в партитурата очи. Мелодията беше напевна и поради това лесна за запомняне. След като повтори няколко пъти най-трудните пасажи, съдията Ди научи песента наизуст. Дръпна маншетите на кожуха си и се приготви да изсвири всичко, както подобава, загледан в лунния планински пейзаж.
Изведнъж спря. С периферното си зрение бе зърнал крехкия силует на момиче, застанало до писалището в левия ъгъл на стаята. Обкръжаваха го сенки, така че беше трудно различим, но приведените рамене и профилът с леко закривен нос, както и сресаната назад коса бяха ясно очертани на фона на осветената от лунни лъчи плъзгаща се врата. Сивата фигура се задържа там само за миг, после се изгуби в сенките.
Съдията Ди стоеше неподвижен, отпуснал ръце върху копринените струни. Искаше му се да извика, но нещо стягаше гърлото му. Затова се надигна, заобиколи масичката и пристъпи бавно към левия ъгъл, в който се беше изгубило видението. Взря се в писалището с широко отворени очи — там нямаше никой. Прокара длан по лицето си. Сигурно бе видял призрака на мъртвото момиче.
С усилие на волята се овладя. Разтвори плъзгащата се врата докрай и излезе на тесния балкон. Вдъхна дълбоко прохладния свеж въздух. В дългата си практика беше срещал призрачни видения, но в крайна сметка се беше оказало, че всички те имат логическо обяснение и естествен произход. Ала как можеше да намери обяснение за призрака, който току-що беше видял? Дали не бе плод на неговото въображение също както му се беше сторило, че чува насън гласа й? Но тогава беше в безсъзнателно състояние, докато сега беше буден и с широко отворени очи.
Поклащайки бавно глава, той влезе вътре и придърпа зад себе си двете крила на вратата. Извади огнивото от ръкава си и запали малкия ветроупорен фенер. Вече беше намислил следващата си стъпка. Призрачното видение можеше да означава само едно — че момичето е починало след жестоко насилие в същата тази стая. Безплътният й дух все още витаеше наоколо в отчаян опит да подскаже истинската причина за гибелта, преодолявайки с мъка границата между живота и смъртта. Докато е спял, тя беше успяла дори да го накара да чуе гласа й. А сега, когато се бе съсредоточил върху мелодията, съчинена от самата нея, внезапно бяха установили и зрителна връзка. Макар и за миг, фигурата й се мярна в света на живите. Вече нямаше съмнение, какво бе длъжен да стори. Взе фенера и тръгна надолу по стълбището.
На най-долната площадка спря, защото видя ивица светлина под вратата на стаята на болния. Пристъпи на пръсти и допря ухо до дървената плоскост. Чуваха се приглушени гласове, но не успя да различи отделни думи. След малко шепотът заглъхна и се разнесе тиха напевна мелодия, наподобяваща магическо заклинание или молитва. Той влезе в гостната. Застанал на първото стъпало, вдигна фенера и се опита да се ориентира. Спомни си, че освен главния вход бе видял още една врата зад стола, на който беше вечерял. Това напълно съвпадаше с думите на господин Мин, че домашният параклис се намира зад гостната.
Прекоси стаята и потропа на тясната врата. Не беше заключена. Щом отвори, го лъхна тежката миризма на индуски благовония, която потвърди предположението му. Затвори безшумно след себе си и освети наоколо с фенера. В дъното на малкото помещение имаше висока маса с червена повърхност, в средата й беше поставен малък олтар с позлатена статуетка на Гуан Ин, богинята на милосърдието. Отпред се виждаше малък сребърен съд за благовония, пълен до половината с пепел, сред която стърчаха три благовонни пръчици с тлеещи връхчета.
Съдията ги разгледа внимателно. Взе една от неизползваните, струпани на купчинка край свещника, и я сравни по дължина със запалените. Те бяха само с половин сантиметър по-къси, което означаваше, че човекът, дошъл на поклонение, е бил тук съвсем скоро. Вгледа се замислено в продълговатия сандък, скован от сурови дъски и закрепен на две подпори: това беше временният ковчег с тялото на мъртвата девойка. От тавана на отсрещната стена висеше завеса от брокат със старинна бродерия, представяща сцената, в която Буда преминава в състояние на нирвана. На прага на земната си смърт той беше полегнал върху кушетка, заобиколен от представители на трите свята, които видимо скърбяха за физическата му кончина.
Магистратът постави фенера върху олтарната маса. Съобрази, че щом вратата не е заключена, всеки би могъл да влезе. Изведнъж го обзе тревожното усещане, че не е сам. Но помещението бе тъй малко, че нямаше къде да се скрие човек. Освен ако нямаше тайна ниша зад провесената брокатена завеса. Той се приближи до нея и натисна с пръст — стената отдолу беше твърда и неподатлива. Съдията вдигна безпомощно рамене. Нямаше смисъл да умува кой може да е бил тайнственият посетител в параклиса. Все пак трябваше да побърза, да не би той да се върне отново.
