Заобиколи молитвената възглавничка в средата на стаята и освети отблизо ковчега. Беше дълъг към два метра, но дълбок само шейсет сантиметра, та вероятно щеше да е лесно да огледа тялото, без да се наложи да го вади. Със задоволство отбеляза, че капакът не е закован, а само облепен с широка книжна лента. Но пък изглеждаше доста тежък и нямаше да е лесно да го отмести сам.
Свали кожуха си, сгъна го и го остави на пода. Нямаше нужда от него в тясното задушно помещение. Наведе се над ковчега и тъкмо се опита да отлепи с нокът книжната лента, когато ясно долови нечия въздишка.
Магистратът застина, наострил уши, но усети само бученето на кръвта във вените си. Реши, че може, да е било шумолене от завесата пред стената — беше забелязал, че отнейде леко подухва. Продължи да разлепва книжната лента, но ненадейно върху капака на ковчега падна тъмна сянка. Съдията рязко се извърна и видя иконома, втренчен в него.
— Налага се да изследвам трупа на Къю — стреснат обясни той. — Има нещо нередно около смъртта й. Ала вие няма как да знаете това, нали? Впрочем какво търсите тук?
— Аз… аз не можех да заспя. Излязох в двора, тъй като ми се стори, че…
— Че конете цвилят. Вече ми го казахте, когато се срещнахме отвън. Отговорете на въпроса ми!
— Дойдох да запаля благовонни пръчици, ваше превъзходителство. За упокой на душата й.
— Похвална грижа към дъщерята на господаря. Ако е вярно това, което казвате, защо се крихте досега? И къде?
Икономът дръпна завесата и посочи с трепереща ръка към една ниша в самия ъгъл.
— Там… някога там имаше врата — заекна той. — Но я зазидаха — обърна се към ковчега и бавно продължи: — Да, вие сте прав. Не беше нужно да се крия. Вече няма смисъл да се крие нищо. Аз бях лудо влюбен в нея.
— А тя?
— О, разбира се, че с нищо не бях й загатнал за чувствата си! — възкликна икономът. — Вярно е, че преди половин век семейството ни е било с тежест в обществото, но впоследствие е западнало и сега не разполагам с пукнат грош. Как бих могъл да се осмеля да призная на господаря, че съм… Пък и тя беше сгодена, предстоеше й женитба със сина на…
— Добре, добре. Кажете ми обаче не намирате ли нещо странно във внезапната й смърт?
— Не, ваше превъзходителство. Защо пък да е странно? Всички знаехме, че е със слабо сърце, а и цялото това напрежение напоследък…
— Вярно. Виждали ли сте отблизо мъртвото й тяло?
— Не бих могъл да понеса гледката, в никакъв случай! Исках да я запомня такава, каквато беше преди… тъй прекрасна, тъй… Господин Мин ни помоли заедно със стария му прислужник да помогнем при пренасянето й в ковчега, ала аз не можех, бях много разстроен. Първо разбойниците, после тази внезапна…
— Е, така или иначе, сега ще се наложи да ми помогнете, за да вдигнем капака.
Съдията успя да разхлаби книжната лента и я скъса с рязко движение.
— Поемете другия край! — нареди той. — Ще го поставим долу на пода.
Повдигнаха с мъка тежкия капак. Внезапно икономът изпусна с трясък своя край. Капакът падна напряко на ковчега и съдията едва успя да го подпре, за да не се катурне на пода.
— Това не е Къю! — изкрещя ужасен икономът. — Това е Астра!
— По-тихо! — викна му грубо съдията и се взря в застиналото лице на покойната.
Дори в смъртта тя беше запазила натрапчивата си хубост. Над синкавите клепачи се виждаха гъсти извити вежди, закръглените бузи имаха трапчинки, а чувствените устни бяха оформени красиво. Лицето нямаше нищо общо с Къю от портрета.
— Нека сега поставим капака колкото се може по-безшумно — подкани той треперещия иконом с успокоителен тон.
След като приключиха, съдията взе фенера и го сложи в единия край на ковчега. Огледа замислено дългата бяла рокля на девойката — беше ушита от фина коприна с втъкани мотиви на сливова клонка. Поясът беше привързан малко под пищната гръд с традиционната тройна препаска. Вкочанените ръце лежаха покрай тялото.
— Роклята несъмнено е на госпожица Къю — отбеляза съдията.
— Така е, ваше превъзходителство. Но момичето е Астра, кълна се! Какво ли се е случило с госпожицата?
— Скоро ще разберем и това. Първо трябва да разгледам трупа. Вие идете да изчакате вън, в гостната. И недейте да палите свещ. Още не бива никой да узнае за всичко това.
Уплашеният иконом понечи да възрази, заеквайки, но съдията го избута безцеремонно навън и затвори вратата. Незабавно се зае да изучава препаската. Отне му доста време да развърже сложния възел. После подпъхна лявата си ръка под талията на девойката и леко повдигна тялото, за да измъкне намотания няколко пъти пояс. Трупът се оказа доста тежък. Това потвърждаваше оплакванията на стария слуга, че заедно с господин Мин доста се измъчили, докато го пренесат.
Преметна пояса през единия край на ковчега и разкопча робата. Отдолу нямаше бельо, така че можеше да разгледа изцяло пищното голо тяло. Местеше свещта сантиметър по сантиметър, търсейки белези от насилие. Но гладката бяла кожа не беше наранена, с изключение на няколко драскотини по едрите гърди и заобления корем. Установи, че е била бременна някъде в четвъртия месец, после се опита да издърпа широките ръкави от вкочанените ръце. Разгледа бегло късите неподдържани нокти и мазолите по дланите, след което обърна тялото настрани и едва успя да сподави вика си. Точно под лявата плешка се виждаше малка черна лепенка, голяма колкото монета. Внимателно я отлепи от кожата. В бледата плът отдолу се показа прободна рана. След като я проучва известно време, опипвайки плътта наоколо, накрая съдията провери дълбочината на прореза с помощта на клечка за зъби. Несъмнено девойката бе убита. При това с дълъг тънък нож, чието острие е стигнало чак до сърцето.
След като положи трупа по гръб, се зае да облича роклята. Опита се да омотае пояса по стария начин, с тройно препасване, но това се оказа напълно невъзможно. Затова просто върза двата края на възел. Вгледа се за миг в бялата фигура със скръстени в ръкавите ръце, със загрижено изражение и свъсени рунтави вежди. Наистина всичко беше твърде объркващо. Той отвори вратата и повика иконома. Ляо цял трепереше, а лицето му беше смъртнобледо. Заедно наместиха капака върху ковчега.
— Къде се намира стаята ви? — попита го съдията, докато навличаше кожуха си.
— В задната част на сградата. До стаята на господин Йен.
— Добре. Отидете сега да си легнете, аз ще претърся за госпожица Къю.
Като прекъсна по този начин всякакви възможни въпроси, съдията се обърна и излезе от параклиса. На входа към гостната любезно се раздели с Ляо и тръгна нагоре по широкото стълбище. Горната площадка беше осветена. Пред вратата на болния стоеше господин Мин със свещ в ръка. Широкото му лице с масивна челюст беше запазило надменното си изражение. Беше облечен със същата сива роба, както и през деня. Той изгледа страховито съдията и попита дрезгаво:
— Изкарахте ли си смяната?
— Да. Нищо ново. А брат ви как е?
— Ами… тъкмо се канех да вляза, но както виждам, вътре не свети и май ще е по-добре да се върна в стаята си. Не ми се иска да разбуждам жена му, сигурно е задрямала в креслото край него. Капнала е горката. Вие също се нуждаете от малко сън. Няма никаква полза да бродите нагоре-надолу. Лека нощ.
Съдията проследи с поглед как дебелият господин тътри уморено нозе към крайната стая на площадката. После сам се запъти към горния кат. Щом влезе в стаята на Къю, постави фенера върху масата и остана така известно време, загледан в осветената от луната плъзгаща се врата. Ако девойката наистина беше още жива, сигурно силуетът й отвън на верандата би могъл да се отрази върху прозрачните плоскости и да му се стори, че е някакво привидение вътре в стаята. В такъв случай тя може би го наблюдаваше от балкона.
Разтвори плъзгащата се врата и излезе навън. От предишния оглед се беше убедил, че е невъзможно някой да се изкачи тук от двора или пък да се спусне от покрива. А тъй като беше излязъл на балкона веднага щом зърна привидението, загадъчният силует не е могъл да има време да използва стълба. Той застана пред трегера и се вгледа внимателно в резбованите дървени плоскости над него.
Върна се за миг в стаята и установи, че таванът е само на три-четири сантиметра над линията на
