Съдията занесе картината до масата в средата и се зае да я изучава. Представляваше портрет до кръста, а лицето бе в полупрофил. Къю беше облечена в бледолилава рокля с малки сливови цветчета, а в нежната си дясна длан държеше разцъфнала сливова клонка. Лъскавата черна коса беше сресана от челото назад и събрана в малък кок на тила. Тесните й извити рамене загатваха за стройна фигура, макар и леко прегърбена. Лицето беше поразително — не красиво според общоприетите представи, но с някакъв загадъчен чар. Веждите бяха малко по-високи, отколкото би трябвало, носът — изящно оформен, макар и определено с орлова извивка, а бледите хлътнали страни и безцветните тънки устни говореха за хронически здравословни проблеми. Напрегнатият властен израз на големите интелигентни очи й придаваха именно необяснимия чар. Необясним, тъй като всъщност този поглед несъзнателно смущаваше наблюдателя с хищния си блясък.
Художникът трябва да е бил доста надарен. Наистина беше успял да придаде на портрета толкова жизненост, че съдията внезапно се почувства обезпокоен, сякаш се намираше в стаята на живо момиче, което всеки миг може да влезе и да завари неканения гост. Разтревожен от собствените си усещания, той сложи портрета на масата. Заслуша се известно време в трополенето на дъждовните капки, опитвайки се да проумее защо очите на момичето го бяха стреснали тъй необяснимо. Погледът му падна върху лавицата с книги. Надигна се и бързо отиде до нея. Съзнателно пропусна характерните заглавия за библиотеката на едно младо момиче от рода на „Изрядната домакиня“ и „Как трябва да се държи една истинска дама“. Повече го заинтересува колекцията на четирима поети романтици, тъй като протърканите ъгълчета на страниците показваха, че тя често ги е прелиствала. Тъкмо се канеше да постави томчетата обратно, когато се спря и се вгледа повторно в имената на авторите. Да, наистина и четиримата се бяха самоубили. Подръпвайки замислено мустаци, той се опита да разтълкува евентуалното значение на подобно откритие. След това прегледа останалите заглавия и по лицето му се изписа удивление. Всички принадлежаха към школата на даоизма и разкриваха диетични и други начини за лечение на болести и удължаване на живота, както и начините за алхимично приготвяне на еликсира на дълголетието.
Върна се отново до масата и се взря в малкия портрет, приближавайки го максимално до свещта.
Сега вече го осени прозрение. Явно хроничната сърдечна недостатъчност е била причина клетото момиче да се е ужасявало от възможността да умре младо. Да изчезне от този свят, преди още да е живяла истински. Този кошмар я бе подтикнал да търси утеха в творбите на четиримата безнадеждни, уморени от светска суета поети.
Очите й бяха жадни до хищност, ала жадни за живот. И именно този неудържим порив привличаше наблюдателя към портрета, сякаш тя отчаяно искаше да изсмуче и неговия жизнен сок.
Сега вече магистратът проумя защо беше сложила портрета в чекмеджето на тоалетката си: за да може всеки ден да го сравнява с отражението си в огледалото и да търси нови признаци на влошаващото се здраве. Трогателно, наистина!
Нейното пристрастие към сливовите клонки беше съвсем естествено. Малките бели цветчета, избуяли от неугледната, сякаш изсъхваща клонка, бяха традиционен символ на пролетта, когато спящата дотогава жизнена сила възкръсва отново и отново. Съдията се приближи към шкафчетата за дрехи и отвори най- горното. Увери се, че на повечето от грижливо сгънатите й дрехи е втъкан или избродиран този мотив. Наля си чаша чай и жадно я изпи. Свали шапката си и я сложи на масата до меча. Събу и ботушите, за да се изтегне удобно върху леглото, макар и все още облечен в кожуха. Заслушан в монотонното барабанене на дъждовните капки, се опита да заспи, ала портретът на мъртвото момиче постоянно се мержелееше в съзнанието му.
— Приемам, че тези сливови цветчета са наистина малко простовати, но защо да не допаднат някому именно заради това?
Стреснат, съдията отвори очи и се надигна в постелята си. В мъждивата светлина на свещта видя, че е сам в стаята. Тихият глас беше прозвучал в съня му. Това беше същият въпрос, който според него напираше от изображението на портрета. Затвори решително очи и се остави на приспивния дъждовен ромон. Скоро умората надделя и той се унесе в дълбок сън.
Събуди се, когато Йен го бутна по рамото. След като се измъкна от леглото, забеляза, че не вали.
— Кога спря дъждът? — попита той управителя, докато си слагаше шапката.
— Преди около половин час, ваше превъзходителство. Сега вече само ръми. Тъкмо преди да тръгна от наблюдателницата, видях светлина край пещерата на разбойниците. Нещо май са намислили.
Той поведе съдията надолу към гостната, осветявайки пътя с малък фенер, загърнат в тънка пергаментова хартия. Големият огън се беше превърнал в купчинка тлеещи въглени, но в помещението все още се разнасяше приятна топлина и поради това тъмният влажен двор им се стори още по-пуст и мразовит. Когато минаха край масивната порта, управителят вдигна фенера и освети тримата мъже, прислонени до стената.
— Вече сме приготвили мрежата върху покрива, ваше превъзходителство — прошепна той. — И тримата са опитни рибари и ще действат светкавично.
Съдията кимна доволно. След миг забеляза, че вятърът е утихнал. Следвайки плътно Йен, изкачи тясното хлъзгаво каменно стълбище към външната стена. После минаха край укрепленията и стигнаха наблюдателната кула, издигната в югоизточния край. До върха й водеше скърцаща дървена стълба. Горната площадка бе оградена от масивни дървени стълбове. Ниските стрехи на заострения покрив създаваха допълнителна защита от вятър и дъжд, както впрочем и от вражески сили.
— Ако седнете на тази пейка, ваше превъзходителство, ще бъдете в пълна безопасност, а същевременно ще можете да наблюдавате околността.
Йен остави фенера на пода, но сякаш нямаше намерение да си тръгва.
— Добре ще е да подремнете малко, преди да поемете караула от мен — посъветва го съдията.
— Изобщо не се чувствам уморен. Вероятно напрежението ме държи нащрек. Имате ли нещо против да ви правя компания?
— Приемам на драго сърце — съдията посочи към пейката и Йен се настани до него.
— Сега се виждат съвсем ясно, ваше превъзходителство. Погледнете, запалили са голям огън пред най-обширната пещера. Какво ли толкова правят?
Магистратът се взря в планинския склон.
— Само небесата знаят — вдигна той рамене. — Сигурно искат да се постоплят.
После се загледа на юг. Там цареше пълен мрак, долавяше се само глухият тътен на придошлата река.
Загърна се плътно с кожуха, макар вятърът да беше затихнал, все още беше твърде студено, особено тук горе. Потрепервайки, се обади:
— Докато разговарях със стария господар, забелязах, че понякога разумът му изневерява. И все пак ми изглежда доста хитър и проницателен.
— А, за хитростта му няма спор. Но макар и да е строг, отсъжда справедливо и се съобразява с хората, грижи се за интересите на всички служители. Не е за чудене, че го почитат навсякъде в околността. Допреди да легне болен, моята работа тук беше съвсем проста. Обикалях стопанствата и прибирах рентата, а така също разрешавах възникналите на места проблеми. Животът ми беше направо скучен — но всичко свърши, когато започна потопът. О, небеса, дано и в града не е било същото! Дали негово превъзходителство познава окръжния град?
— Само съм минавал оттам веднъж. Доста оживен град.
— Наистина оживен. Но и много скъп. Можеш да се забавляваш на десетки места, стига да имаш пари. Ала нашето семейство е най-западнало от целия род. Баща ми притежава магазинче за чай, чрез което успява някак да ни изхрани и да ни облече, но само толкова. Големите пари са тук, у чичо. Имали са ги още неговите предци. Старецът е вложил предвидливо цялото си богатство в града. А колко капиталовложения има из вътрешността на страната!
— И кой ще наследи всичко това след смъртта му?
— Сега, след като Къю вече е покойница, всичко преминава в ръцете на по-малкия му брат, господин Мин. А той и без това не знае какво да прави със собствените си пари. Но няма да се откаже да трупа още и още. Не и той.
След кратко мълчание съдията попита небрежно:
— Присъствахте ли, когато откриха мъртвото момиче?
