редуването на сезоните в природата.
Съдията Ди кимна одобрително и остана така известно време. После рязко се изправи, извади ръце от ръкавите и придърпа свещта към себе си. Отля няколко капки вода от порцелановия съд върху каменната плочка. Избра калъпче черен туш от една лакирана кутия и го стри, докато се получи гъст черен туш, като непрекъснато си повтаряше какво точно да напише. Взе няколко листа грапава, домашно изработена хартия, която намери сред счетоводните книжа, подбра подходяща четчица и изписа с едрия си почерк официално съобщение. Щом привърши, преписа текста още няколко пъти.
„Сякаш съм ученик, който преписва стихове в клас“ — помисли си той с вяла усмивка. Положи върху всеки лист официалния печат, който винаги носеше прикачен с копринена връв към колана си, зави тънките свитъци и ги мушна в ръкавите си.
Изтегна се отново в креслото и се опита да пресметне шансовете си за успех. Цялото му тяло беше схванато от дългата езда и гърбът го болеше, но умът му беше бистър. Изведнъж осъзна, че за пръв път, откак бе тръгнал от Бейджоу, го бе напуснало разяждащото униние. Глупаво беше наистина да се поддава така на мрачното настроение. Трябваше да възвърне хладнокръвието си. Това очакваха от него скъпите на сърцето му покойници, които бе оставил в Бейджоу — верният стар помощник Хун и знахарката от хълма. Нужно бе да разработи нови планове за спасение на хората от имението. Ако главният му замисъл пропаднеше, би могъл в краен случай да се предаде на разбойниците, да им разкрие истинската си самоличност и да им обещае откуп, трикратно по-голям от двестате жълтици, които искаха сега от собственика. Това означаваше, че известно време ще се наложи да търпи несгодите на затворническия живот, можеше дори да отрежат ушите му или да отсекат пръстите му, с цел да ускорят преговорите. Но той знаеше как да се справи с тези негодници. При всяко положение това щеше да е най-сигурният път към пълния успех. Съдията се надигна и излезе отново в студения двор.
Бежанците дояждаха оризовата си каша. Огледа всяка групичка поотделно, докато откри младежа, на когото бе поверил коня си. Тъй като момчето вече беше опразнило купата си, го помоли да му покаже конюшнята.
Щом влязоха в оградения заден двор, леденият повей на северния вятър ги блъсна в лицето. Освен тях нямаше жива душа, затова той отведе младежа в един ъгъл и поговори с него. Зададе му въпроса, който най-много го интересуваше, и след като получи ентусиазиран отговор, подаде на момчето свитъците хартия, изписани преди малко в стаята. Потупа го по гърба и каза:
— Да знаеш, че разчитам на теб!
След което се върна в големия двор.
Под стъпалата на централното стълбище беше застанал господин Мин.
— Търсих ви навсякъде — сърдито го уведоми той. — Брат ми ви моли да се качите при него сега, преди да сме започнали вечерята.
Поведе го нагоре по широка стълба, започваща от гостната и стигаща до голяма, слабо осветена площадка на втория етаж. На нея се виждаха няколко врати, вероятно за семейните стаи. Господин Мин почука тихо на лявата. Тя беше леко открехната и отвътре се подаде набръчканото лице на старица. Мин й прошепна няколко думи и след малко вратата се отвори широко. Мин направи знак на съдията да го последва.
В душната стая тегнеше миризма на билкова отвара. Тя идеше от гореща купа, поставена върху голям бронзов мангал в най-отдалечения ъгъл. Тлеещите му въглени примамваха погледа. Два високи свещника на малка пиринчена масичка ярко осветяваха семплата мебелировка. Стената в дъното беше заета от огромно абаносово легло с балдахин и изящна дърворезба, а тежките брокатени завеси бяха дръпнати. Господин Мин даде знак на съдията да седне в креслото, поставено откъм възглавниците; самият той се настани на ниско столче край него. Старицата стоеше до нозете на болния, подпъхнала ръце в дългите ръкави на тъмносинята си роба.
Възрастният мъж, облегнат на възглавниците, го наблюдаваше с помръкнали, зачервени от страдание очи, които изглеждаха невероятно големи и хлътнали в орбитите си насред прорязаното от бръчки лице. Неугледни кичури сива коса бяха полепнали по високото му потно чело, над тънките стиснати устни се открояваха разрошени мустаци. Сплъстената му брада се спускаше върху тънката копринена завивка.
— Този господин тук е съдията Ди, старши братко — промълви тихо търговецът на чай. — Пътувал към столицата, но се наложило да спре заради наводнението. Той…
— Знаех си аз, всичко е написано в тълковника — изрече неочаквано старият земевладелец с писклив глас. — Когато деветото съзвездие пресече знака на Тигъра, идва страшна беда. Така е, в тълковника е казано черно на бяло. Ужасни бедствия и насилие. Кръвопролития! — той притвори очи и задиша тежко. След малко продължи с отпуснати клепачи: — Какво стана последния път, когато пак бе пресечен знакът на Тигъра? Помня, тогава бях дванайсетгодишен. Тъкмо се бях научил да яздя. Водата прииждаше ли, прииждаше, стигна чак до стъпалата на портата ни. С очите си видях как…
Прекъсна го мъчителна кашлица, която разтърси крехките му рамене. Старицата незабавно пристъпи към леглото и накара мъжа си да пийне от голямата порцеланова купа. Когато кашлицата утихна, господин Мин продължи:
— Налага се магистратът Ди да пренощува тук, старши братко. Мисля, че най-удобно ще е да го настаним в малката стая на долния етаж, понеже…
Внезапно болният отвори очи. Впери унесен поглед в госта и промълви:
— Всичко съвпада. Съвсем точно. Знакът на Тигъра. Щом се появиха летящите тигри, придойдоха водите, аз се поболях тежко, а Къю се спомина. Даже няма да успеем да я погребем по човешки и да… — той направи неуспешен опит да се надигне. Изпод завивките се показаха мършави, подобни на кокоши крака ръце. Отпусна се отново на възглавницата и каза дрезгаво на брат си: — Онези демони ще насекат тялото й на парчета. Трябва да се опиташ да…
Задави се от прекомерното усилие и жена му побърза да го прехване през раменете. След миг очите му отново се притвориха.
— Къю беше дъщерята на брат ми — прошепна припряно Мин в ухото на съдията. — Само седемнайсетгодишна и изключително надарена. Със здравето обаче не беше добре. Слабо сърце за съжаление! И това напрежение напоследък я съсипа. Снощи, тъкмо преди вечеря, я намерихме издъхнала. Внезапен сърдечен пристъп. Брат ми беше много привързан към нея. Тази скръбна вест се оказа за него непосилен удар и той…
Думите му останаха недовършени. Съдията кимаше разсеяно, като междувременно огледа обстойно високия бюфет край стената. До него бяха наредени една върху друга традиционните четири кутии с дрехи, по една за всеки сезон, а край тях имаше и голям железен сандък, чийто капак беше заключен с тежък меден катинар. Когато отново извърна глава към стареца, видя, че той го наблюдава внимателно. В големите му очи пробяга лукаво пламъче. Жена му беше седнала край мангала в ъгъла.
— Точно тъй, там беше златото — изграчи стопанинът. — Четиридесет блестящи златни кюлчета, господин магистрат. На стойност двеста златни монети!
— Астра ги отмъкна, тази долна мръсница — процеди сух дрезгав глас зад съдията.
Беше старата, тя се взираше злобно в болния.
— Астра е била тяхната прислужница — обясни шепнешком Мин с неловко изражение. — Изчезнала е снощи. Вероятно е избягала с бандитите.
— Хареса си ги за леглото тези зверове! Сега ще ги редува един по един! — изсъска отново старицата. — После ще им се изплъзне и на тях. Със златото, разбира се.
Съдията стана и тръгна към сандъка. Огледа го с любопитство.
— Но катинарът не е счупен! — възкликна той.
— Ами да, докопала е направо ключа — сопна се жената.
Старецът вкопчи костелива длан в ръкава й. Изгледа я умоляващо, искаше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само сподавени звуци. Устните му се отваряха безпомощно, внезапно по мършавите бузи потекоха сълзи.
— Не, не ги е взела тя, повярвай ми — заподсмърча той. — Как бих могъл аз, един болен старик… Никой не ме жали, никой!
Жена му се наведе над него и избърса с кърпа устата и носа му. Съдията се обърна и отново се вгледа в
