— Добре тогава. Аз ще се погрижа за рибарската мрежа. Ляо, ти ще дойдеш да ми помогнеш.
Мин скочи на крака и попита:
— Йен, би ли завел магистрата в стаята му? Аз самият възнамерявам да отида при наблюдателницата, за да поема дежурството си — после се обърна към съдията: — Редуваме се през три часа, за да следим за евентуална атака на разбойниците. Поддържаме поста и през нощта.
— Аз също ще поема дежурство, разбира се — увери го гостът. — Да ви сменя ли, господин Мин?
Но братът на господаря се възпротиви на подобно предложение. Все пак съдията Ди настоя на своето и накрая се споразумяха за караула от полунощ до три часа през сутринта. Йен пък щеше да застъпи от три до изгрев слънце.
Господин Мин и икономът тръгнаха към килера, за да вземат мрежите за риболов. Магистратът наметна кожуха, взе си меча и последва Йен по стъпалата.
Управителят го поведе към площадката на горния етаж, после поеха по тясното скърцащо стълбище към третия. В края на коридора се виждаше една-единствена врата със солидна дървена рамка.
Йен спря и рече извинително:
— Съжалявам, че господарят ви отреди точно тази стая, ваше превъзходителство. Надявам се да не ви тревожи мисълта, че се налага да спите там, където само преди ден… Самият аз бих ви настанил някъде долу и в цялата неразбория никой не би разбрал, че всъщност…
— Нямам нищо против стаята — прекъсна го магистратът.
Управителят отвори вратата и го въведе в тъмно леденостудено помещение. Докато палеше свещта на страничната масичка, той заговори:
— Е, поне тук е най-добрата мебелировка в цялата къща. Госпожица Къю беше момиче с изтънчен вкус, както вероятно ще отсъдите сам.
Йен посочи към красивите вещи в стаята, заемащи по-голямата част от стената в дъното, и добави:
— Балконът отвън опасва целия трети етаж. Госпожицата обичаше да седи на него през топлите летни вечери и да се любува на луната, изгряла над планините.
— Сама ли е била тук?
— Да, на етажа няма други стаи. Както съм чувал, първоначално и това помещение е било просто склад. Но Къю го харесала заради чудната гледка към планината и кристалната тишина, при което господарят великодушно й разрешил да го ползва, както намери за добре. Всъщност, ако се спазваше установеният ред, мястото й беше в женските покои в източното крило на сградата. Е, добре, ще изпратя стария слуга на господин Мин да ви донесе чай. Приятна почивка, ваше превъзходителство. Ще дойда да ви взема към полунощ.
Щом управителят притвори вратата зад себе си, съдията Ди отново навлече кожуха, тъй като цареше страшен студ, а между плъзгащите се врати подвяваше силно. Положи меча върху тъмночервената лакирана масичка в средата на плътния син килим, после бавно огледа стаята. В ъгъла вдясно от входа имаше тясна кушетка с балдахинени завеси, окачени на четирите дървени колони. До нея бяха традиционните четири кутии за дрехи, облицовани с червена кожа, а пред плъзгащите се врати беше поставена тоалетка. Отгоре се виждаха кутийки с мазила, подредени пред кръглото огледало в рамка от полирано сребро. Вляво от вратата беше сложена продълговата музикална масичка със седемструнна лютия и полирана бамбукова поставка за книги и ноти на нея. В ъгъла на стаята имаше полирано абаносово писалище. Съдията отиде до него, за да разгледа отблизо окачената отгоре картина. Тя изобразяваше сливова клонка с нежно разцъфнали цветчета, чудесна изработка на известен художник. Забеляза, че калъпчето туш, поставката за четчици, преспапието и останалите принадлежности за писане са все цепни антикварни вещи, явно подбирани с любов. Стаята носеше отпечатъка на една силна личност — ерудирана, изискана девойка с безупречен вкус.
Съдията Ди седна на бамбуковия стол край централната маса, но успя да се надигне тъкмо навреме, когато крехката седалка пропука под него. Явно покойното момиче е било с твърде крехко телосложение. Той придърпа тежкия абаносов стол край музикалната масичка и се настани удобно. Изпъна вдървените си нозе и се заслуша във воя на вятъра отвън.
Поглаждайки бавно дългата си брада, магистратът опита да внесе ред в обърканите си мисли. Изобщо не се чувстваше уверен, че стратегията с рибарската мрежа ще успее. Беше подметнал това свое хрумване единствено за да окуражи стария господин Мин и да го извади от летаргичното му вцепенение. Впрочем не бе сигурен и в успеха на другия си план. Най-голяма вяра имаше в преките преговори с бандитите. Властите едва ли щяха да опростят прегрешенията на разбойници само за да спасят живота на високопоставен правителствен чиновник. И всъщност имаха право, защото това би навредило на престижа им и би насърчило и други изверги да опитат късмета си в подобни дръзки злодеяния. И все пак вероятно биха направили изключение в неговия случай, тъй като заеманият понастоящем от него пост бе твърде висок. А ако излезеше невредим от това начинание, щеше да се погрижи разбойниците да си получат заслуженото. Насърчени от лесния си успех, те несъмнено щяха да извършат нови насилия и тогава щеше да ги залови и да ги унищожи. Защото опрощението се отнася само за минали престъпления.
Съдията се попита разсеяно кой ли бе откраднал златото на стопанина. Неловката сцена, на която беше станал свидетел в стаята на болния, му бе разкрила, че прислужничката явно е имала възможност да узнае скривалището на бронзовия ключ. Ала бе схванал също, че съпрузите разговарят за неща, чийто смисъл му бе убягнал. Бяха му споменали, че старецът е бил много привързан към дъщеря си. И все пак той беше изпуснал пред него една сякаш иронична фраза по неин адрес. А и защо беше настоял да настанят магистрата в стаята на покойната?
Почукване на вратата го извади от унеса му. Влезе прегърбен старец в дълга сива роба от евтин памучен плат. Той безмълвно сложи чайник с двойни стени до лакътя на съдията, а на масичката остави дълбок дървен съд за вода. Когато се насочи към вратата, гостът го повика с пръст и запита:
— Сама ли е била тук госпожица Къю, когато е получила сърдечен пристъп?
— Да, господарю — и белобрадият подхвана обстоен разказ на местен диалект, от който съдията не успяваше да разбере почти нищо.
— Говори по-бавно, човече! — прекъсна го ядно той.
— Казах, че я заварихме легнала на леглото й, не чухте ли? — на свой ред намръщено попита старият слуга. — Както си беше облечена за вечеря в бяла рокля от коприна, най-добро качество. Трябва да е струвала бая пари, мисля аз. Така и не беше слязла за вечеря. Господин Йен се качи горе да я потърси. Никой не му отговорил. Слиза тогава да потърси помощ и двамата с господаря се качваме там. Намираме я легнала, както вече казах. Мислим, че спи, ама не. Господарят я зове по име — тя не отвръща. Навежда се той над нея, пипа й пулса, повдига клепачите… „Явно сърцето й не е издържало — казва ми той побледнял като тебешир. — Извикай жена си!“ Довеждам аз моята бабичка, носим и бамбукова носилка, за да свалим момичето в параклиса. Ама тежи, казвам ви! Господарят извика иконома Ляо да помага да я наместим в ковчега. Но онзи глупак така се беше разкиснал от внезапната смърт, че не го биваше за нищо. Затова викам — сами ще се справим. Тъй и сторихме.
— Разбирам — продума съдията. — Тъжна история.
— Не чак толкова, колкото вашата, господарю — да биете толкоз път в тая пустош само за да ви накълцат разбойници. Е, аз самият поне живях дълго, при това нито ден в оскъдица; синовете и дъщерите ми пораснаха и се ожениха, та няма защо да жалим старик като мен. Все казвам, че…
Гласът му беше заглушен от трополенето на пороен дъжд по керемидите.
— Сякаш не се наваля! — измърмори мрачно белобрадият слуга.
Съдията си помисли, че ако водната стихия не спре скоро, нивото на реката ще се вдигне заплашително. От друга страна обаче, това би попречило на летящите тигри да предприемат атака през нощта. Той въздъхна тежко и отиде до нощната масичка, за да си измие лицето и ръцете. После издърпа най-горното чекмедже и започна да рови между девическите панделки и пудри, дано открие някое гребенче за разрешената си брада и бакенбарди. С учудване видя малък свитък фин брокат. Стори му се твърде странно едно обикновено чекмедже да служи за скривалище на ръкопис или картина. Отвърза лентата и разгъна свитъка. Беше изящен портрет миниатюра на младо момиче. Тъкмо се канеше да го загъне отново, когато погледът му попадна върху надписа отстрани: „На дъщеря ми Къю, по случай достигането й на чудесната възраст две по осем.“
Значи стаята принадлежеше на точно тази мъртва девойка. Така поне е изглеждала преди година.
