точно…
Съдията спря насред изречението, тъй като един висок широкоплещест мъж, облечен в дълъг кожух, избута властно дебелия господин. Той намести квадратната си шапка и попита учудено:
— Сам ли пътува негово превъзходителство?
— Не, придружават ме шестима войници. Те обаче…
— Милостиви небеса! Спасени сме! — възкликна дебелият мъж.
— Но къде са те сега? — нетърпеливо запита високият.
— Оттатък билото, там, където пътят е прекъснат. Мостът бе отнесен веднага след като аз минах по него пръв, и сега пред тях е пропаст. Моите хора ще ме настигнат веднага щом бъде поправен.
Пълният господин вдигна ръце в отчаяние.
— Виждал ли си някога такъв глупак? — гневно попита той другаря си.
— Мерете си приказките! — сопна му се съдията. — Да не сте посмели да ме наричате така! Вие ли сте стопанинът на този дом? Искам да пренощувам тук.
— Да пренощувате? Точно тук? — присмя се ехидно дебелият.
— Успокойте се, господин Мин — възпря го с остър тон високият мъж. А на съдията обясни търпеливо: — Моля да ни извините за резките обноски, ваше превъзходителство, но преживяваме тежки изпитания. Това е господин Мин Гуодай, по-малък брат на стопанина. Самият стопанин е твърде болен и не може да ви приеме. Господин Мин пристигна вчера, за да е на разположение, ако болестта на брат му се влоши. Аз съм Йен Юан, управител на имението. Господин Мин, не е ли най-добре да поканим госта вътре?
И без да изчака отговора на ниския мъж, поведе магистрата по каменното стълбище. Влязоха в просторна стая без прозорци, осветявана от голям огън, накладен в огнище посред каменния под. Обзавеждането беше доста оскъдно — два грамадни шкафа от тъмно дърво и пейка с високо облегало, опряна на стената, а в дъното се виждаше резбована абаносова маса на солидни подпори. Внушителните старинни мебели подхождаха на тежките, почернели от сажди греди на ниския таван. Измазаните стени бяха голи, без никаква украса. Явно обзавеждането не е било променяно от десетилетия. От него лъхаше ведрата селска простота, присъща на скромните едновремешни чифлици.
Докато пристъпваше към масата в дъното, съдията забеляза, че сградата е била построена на две равнища: в ъглите на помещението по няколко стъпала водеха към малко преддверие, отделено от гостната с декоративна метална решетка. През пречките отляво съдията зърна високо писалище, затрупано със счетоводни книжа. Явно тук бе кабинетът на управителя.
Самият управител запали свещника на масата и покани магистрата да се настани в огромното кресло отстрани, а за себе си придърпа друг, по-скромен стол. Господин Мин, който през цялото време мърмореше нещо, се отпусна в креслото срещу тях. Докато управителят се суетеше около подноса с чай, съдията Ди свали меча от гърба си и го положи върху малката помощна масичка. После разкопча кожуха си и седна. Облегнат назад, се зае дискретно да наблюдава двамата домакини, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди.
Не беше трудно да се отгатне що за човек е управителят Йен Юан. Красивото му лице е правилни черти, катраненочерни мустаци и грижливо подстригана брада, както и леко приповдигнатият стил на изразяване подсказваха недвусмислено, че е гражданин. Не изглеждаше на повече от двайсет и пет години и все пак под очите му тъмнееха торбички. Клепачите му бяха подпухнали, от двете страни на пълната чувствена уста имаше дълбоки бръчки. Съдията се зачуди мимоходом как един определено светски мъж е попаднал в такова забутано имение, и то на отговорния пост управител. Когато Йен постави пред него голяма чаена чаша от грубо изпечена глина, гостът подметна непринудено:
— Вие може би сте роднина на стопанина, господин Йен?
— Не точно на него, а на старата господарка, ваше превъзходителство. Родителите ми живеят в окръжния център. Баща ми ме изпрати тук миналата година да сменя климата. Не бях добре със здравето.
— Е, скоро всички ще си намерим майстора, и болни, и здрави! — процеди гневно дебелият мъж.
Говореше с типичен провинциален акцент, а със самодоволното си лице с тежка челюст, обградена от сиви бакенбарди и дълга рошава брада, приличаше на търговец в голям град.
— От какво е болен брат ви, господин Мин? — учтиво се поинтересува съдията.
— Астма, усложнена от сърдечна слабост — отвърна лаконично Мин. — А можеше да доживее и до сто години, ако се беше грижил за себе си. Лекарите го предупреждаваха да не се претоварва поне година-две. Но не, без него не можели да се оправят с полската работа. И в пек, и в студ беше навън. Затова и се наложи да зарежа работата си и спешно да дотичам тук. Представете си, оставих дюкяна си за чай на своя непрокопсан заместник. Какво ли ще стане сега с търговията ми, със семейството ми? Тези злодеи, летящите тигри, ще ни прекарат до един под ножа. Ама че късмет извадих!
Той ядосано остави чаената си чаша на масата и започна нервно да се почесва по брадата с късите си пухкави пръсти.
— Изглежда, говорите за бандата горски разбойници, върлуващи из района — каза магистратът. — Защото самият аз бях нападнат на пътя от един такъв въоръжен бандит с тигрова наметка. Но да ви кажа, схватката ни не беше продължителна. Изглежда, подобни природни бедствия, като тукашното наводнение, примамват всякаква разбойническа паплач да се възползва от объркването на властите и населението, от произволното движение по пътищата и благоприятните условия за грабеж. Ала не бива да се тревожите чак толкова, господин Мин. Моите придружители са добре въоръжени, така че няма опасност тези тигри да нападнат имението. Хората ми ще бъдат тук веднага щом мостът бъде поправен.
— Всемогъщи небеса! — възкликна гневно Мин към управителя. — Чуваш ли го, щом мостът бъдел поправен! Виж им ума на тези висши сановници! — след малко той се овладя и попита съдията с по- премерен тон: — Откъде според вас ще се намерят дървета за целта, почитаеми господине? Там на километри наоколо е само дива пустош и локви.
— Сега вече говорите глупости! — раздразнено каза съдията. — Нали на идване минах покрай една дъбова гора!
Дебелият стрелна ядосано госта с очи, после се отпусна отново в креслото си и примирено помоли управителя:
— Бъдете така добър да му обясните положението, господин Йен.
Управителят взе от подноса пръчица за хранене и я сложи на масата пред съдията. После постави от двете й страни по една обърната надолу чаена чаша.
— Да кажем, че пръчката е Жълтата река — започна той. — Тя тече от изток на запад. Тази, южната чаша е крепостта, а другата отсреща е къщата, в която се намираме — той топна пръст в чая и начерта окръжност около втората чаша. — Това е планинската верига, единствената ивица земя, издигната над водата отсам Жълтата река. Всичко наоколо беше оризови полета, притежание на нашия господар, които се простират на шест мили северно оттук. Водата преля от коритото и заля южния бряг, като превърна планинския масив в остров. Тук-там на север пътят се срути под водната стихия, както сам сте се уверили при временния мост, построен от местната стража. Кеят на ладията отсам беше отнесен от течението вчера следобед. Господин Мин и неколцина амбулантни търговци последни успяха да преминат още сутринта. И така, къщата ни е единственото обитавано от хора място в цялата околност. Както негово превъзходителство вижда, напълно сме изолирани. Само небесата знаят кога ладията ще може да дойде отново, а и ще е нужно много време, за да се пренесат от север необходимите трупи за пристан. Километри наоколо няма дърво, което да е оцеляло. Вероятно сте го забелязали, докато сте яздели на юг.
Магистратът кимна.
— Видях обаче, че сте подслонили група бежанци — отбеляза той. — Защо да не подберем десетина по-яки селяни и да ги изпратим на коне до счупения мост. Биха могли да отсекат няколко дървета и…
— А не видяхте ли отрязаната глава на пътя? — прекъсна го господин Мин.
— Наистина, какво означава това?
— Означава — отвърна кисело пълният господин, — че разбойниците ни наблюдават зорко от своите планински пещери на склона зад къщата. Главата е на нашия коняр. Бяхме го изпратили именно към моста, за да извести стражниците за бедственото ни положение. Тъкмо бе потеглил, когато от планината към него
