стенобойно заклинание. Сега само фундаментът ги помнеше и купищата раздробен камънак, обилно поръсен със слегнал се сив прах, свидетелстваха, че ги е имало. Магията бе натрошила гранитните блокове. Таралежи бяха запълнили раната на рова, някога изкопана с груби сечива, едва приличащи на лопати…
Дошлите за среща си размениха мълчаливи приветствия, защото етикет и ритуални фрази за подобни случаи още не бяха измислени. Тронната зала изглеждаше най-много пострадала от всички други помещения — в нея още се усещаше ехото на най-свирепата, последната схватка на бранителите и нападащите. Разкривените от битката стени пазеха следи на вградената от зидарите магия. Сега само тя ги удържаше да не се сгромолясат. Единствената оцеляла спирална стълба водеше към голяма стая, която сякаш гнездо на лястовица бе прилепнала към останките на замъка на височина двайсет човешки боя от земята.
Тук не биваше да си правят шеги с магията. Особено с бойните заклинания.
Тъкмо затова мястото бе избрано за срещата.
Онези, които бяха пристигнали първи, застанаха край светлите руини отвън, с което доброволно се бяха съгласили да бъдат лесни мишени. Знак на доверие и мир. Ала колко пъти вече подобни жестове служеха да прикрият капан, да приспят бдителността, да осигурят осъществяването на нечии подли сметки…
И въпреки всичко — беше жест на помирение.
Предводителят на първите, висок, увит в наметалото си мъж, заговори:
— Трябва да обсъдим много неща.
— Тъкмо в добата на Сивия пес ли? — с откровена ирония му отвърна здрачът, в който смътно се очертаваха набитите фигури на закъснелите.
Да, всички знаеха, че казаното в този час не бива да се взема на сериозно.
— В следващия час за нас няма истина — невъзмутимо рече предводителят. — Времето на Събуждащата се Вода не е нашето време. И още по-малко — ваше. Не си струва да протакаме.
— Слушаме те, Ритор — съгласи се все още невидимият му събеседник, признавайки, че наистина е излишно да си играят с думите. — Пътят беше дълъг, не сме дошли напразно, нали?
Ритор остави въпроса без отговор. Все още не можеше да разпознае човека, с когото говореше и това го тревожеше. Обърна се и бързо огледа своите другари.
Бяха четирима — точно според уговореното. Братята Клат — слаби магьосници, но великолепни бойци. На техните плещи лягаше цялата тежест на отговорността в онези часове, в които слабееше Силата на Въздуха. Шати — още не остарял, но вече много опитен чародей, също както и Ритор — маг от първа степен. Дори сега, в добата на Сивия пес, омразна за всеки вълшебник, от предводителя на Въздушните едва доловимо лъхаше на Сила. Отдясно на Ритор стоеше племенникът му Таниел, който за крехките си шестнайсет години вече беше спечелил прякора Любимецът на вятъра. Момчето бе бъдещата надежда на клана на Въздушната стихия.
Докато се взираше в племенника си, Ритор усети хлад в гърдите. Някакво предчувствие, неясно и напълно необосновано, защото няма истински предчувствия в часа, когато цялата магия на света спи, го накара да съжали, че е взел момчето на тази среща. Да, беше длъжен да го стори, традицията повеляваше на преговорите да присъства някой, който още не е станал мъж, така че с млади очи да гледа и с млади уши да слуша с присъщата за възрастта му жар… И въпреки това!
Въпреки това — не биваше да води тук Таниел!
— Та какво искаш да ни кажеш, Ритор? — повтори главният на отсрещната страна. Странно, паузата не го беше подразнила, сякаш нямаше нищо против нея…
Ритор се отърси от странични мисли.
Предчувствията са глупави. Кланът на Огъня никога не им е бил враг. Освен това тъкмо сега, в средата на нощта, и двете групи са еднакво слаби, а това ще ги удържи от предателство.
— Войната е близо — произнесе Ритор. Каза го и все едно се гмурна в поток студен повей от планински ледници. Ще ли му повярва някой? Хората от Огнения клан бяха първите, с които споделяше опасенията си.
Фигурите насреща мълчаха. Дългите им наметала не помръдваха, не се диплеха, сякаш се бяха вкаменили.
— Войната тропа на вратите ни — подчерта Ритор, — а между клановете, както винаги, няма единство.
— Знаем това — изшумоли отговорът. — Но също така знаем, че истинско единство не е имало никога.
— Но след предишната война…
— Онези времена отминаха — сурово отвърна събеседникът му.
Ритор продължаваше да не вижда лицето му. Нито с обикновеното си зрение, нито с магическото, и без това безсилно в този час. Предводителят на Огнените продължи сухо:
— Веднага след войната — да. Обаче малко след това… Глупаво е да разчиташ, Ритор, че без общ враг клановете ще забравят старите обиди. Ти си мъдър и ми е странно да те слушам какви ги приказваш сега.
Ритор въздъхна и докосна челото си, пъдейки раздразнението, преди то да е пуснало корени. Е, нищо друго не беше и очаквал — Огненият орден е знаменит с ината си.
— Добре — рече той. — Да оставим настрана единството. Засега. Само искам да напомня, че Природените нищо не са забравили и нищо не са простили. Само това исках да кажа като начало.
— Можеш ли да приведеш доказателства на словата си? И поради каква причина тогава настоя за тайна среща, вместо да свикаш всичките, владеещи Силата на Стихиите?
Студена струйка страх пропълзя по челото на Ритор. Кланът на Огъня би трябвало да разбира… Макар че те винаги са били непредсказуеми, както и подхранващата ги опърничава Сила. Отвърна жлъчно, питайки се защо трябва да обяснява елементарни неща:
— Защото Големият събор неизбежно би завършил със също толкова Голяма кавга! А колкото до доказателства… Природените всичко помнят! — възкликна той и дори се порази на отчаянието, което ненадейно изби в гласа му и обагри думите му. — Аз зная… всичките Деца на Въздуха го знаят. Южният вятър откъм Горещото море ни нашепва за кораби, които чакат край Разлома, той донася горчиви миризми на ковяща се стомана и дъх на опасна отвара! А вятърът от север трупа сили да раздуха пожари над градовете ни! Птици отлитат на запад преди срока, лешояди пристигат от източните пустини — очакват скорошна плячка. Природените стягат армии за нахлуване!
— Ритор, това не е за първи път. Вече са опитвали. И веднага след Великата битка, и преди седем години пак. Е, и? Какво остана от войските им, Ритор? Да не би твоите ветрове да са забравили предсмъртните стонове на Природените?
Ритор внимателно се вслушваше не толкова в думите, колкото в мелодиката на чуждия глас и не откриваше у говорещия нито съмнения, нито страх. В пробуждащата се виделина фигурите в тъмно- оранжеви наметала стояха мрачни и непреклонни. Самоуверени. Ритор почувства, че надеждата му се топи.
— След войната се бяхме обединили — прошепна той. — А инцидентът отпреди седем години… нима десетина кораби са армия? Разузнаване с бой, нищо повече… Ние, Въздушните, събрахме всички доказателства, които съумяхме да намерим. Сега се нуждаем от помощта ви. Ветровете виждат много неща… но само Огънят може да каже какво се пече в подгряваните от него пещи.
— Ясно, разбрахме какво искаш — рекоха му от здрача. — Но помисли, мъдри Ритор, над следното: вече два пъти Природените се опитваха да ни покорят и погубят. Два пъти! С различни сили, с различни средства. И двата пъти ние се справихме сами, без обединение. Но сега… ние можем да проумеем тревогата ти. Нали тъкмо ти ни лиши от защитник? О, никой не би казал, че
Ритор се оклюма. Предводителят на Огнените бе казал истината. Самата истина. С периферното си зрение Ритор успя да забележи как Таниел се опули. Горкото момче… всъщност, защо „горкото“? Войната е на прага, време му е стане мъж.
— Ти прекъсна този род… — меко продължи събеседникът. — И това надали може да бъде оценено като
