многолика може да бъде истината.
— Да — промълви Ритор, — не можах да го убия, та нали…
— Зная, зная — прекъсна го събеседникът с мек ромолящ шепот, — не обяснявай. Ти го пусна да си върви… и сега последният Дракон се пробужда. Но той не е нужен! Излишен е! Опасен!
— И е единствената защита на нашия свят…
— Ние сами ще браним своя свят! Ритор, ние не ще допуснем завръщането на Драконите! Пробужда се Драконът и заедно с него се пробужда Онзи, който ще го унищожи. Така е било някога с теб. Така ще бъде и сега. И отново ще избухне клане, по-страшно от битките с Природените, с които толкова ни плашиш. Всичко ли си забравил, Ритор?… Или не си? И въпреки това ти призова Дракона, вярно ли е?
— Драконът не може да бъде призован. Той идва сам. Аз… само го предусещам… твърде много от неговата кръв имам по ръцете си.
— Но пък може да бъде повикан Онзи, който ще спре Дракона. И ние го повикахме.
Зад гърба на Ритор някой въздъхна. Шати. Нещо се променяше наоколо. Пространството трепна, защото вълшебната сила се връщаше след отлива си. Часът на Сивия пес свършваше. Магията още беше слаба, твърде далеч бе добата на Отвореното небе, но Ритор усети въздушните струи край пръстите си, различи шепота на своята стихия в провалите на стените.
— Странно е да чуя такива слова от Синовете на Огъня… — произнесе той тихо.
— Тук няма Огън! — рязко изсумтя зад гърба му чародеят Шати. — Ритор, тук няма Огън!
Ритор простря напред ръце и с всички сили се помъчи да почувства аурата на скритата под наметалата си група. Порив на вятър обиколи залата, беше съвсем слаб, но се оказа достатъчен, за да отметне криещите лицата качулки. Простичкото заклинание поиска твърде много усилия.
Лицата насреща бяха бледи. Прекалено прозрачни и чисти за Огнения клан.
— Предателство! — възкликна Ритор, като по навик посегна към дръжката на правата си сабя, която не бе на кръста му. Правилно, нямаше я. Нали идваха да преговарят… Човекът, когото Ритор бе сметнал за вожда на Огнените, се разсмя:
— Защо „предателство“? Напразно обиждаш паметта им, Ритор. Много дълго ги увещавахме да ни кажат мястото на срещата, много дълго…
Братята Клат нямаха нужда от думи, за да се разбират. Те като един пристъпиха напред. Сабите и пистолетите им бяха останали в гората, на сто крачки от разрушения замък, както го изискваха правилата — дори в часа на Сивия пес всеки магьосник би усетил скрито оръжие. Но и дългите ножове в ръцете на братята не бяха за пренебрегване. Таниел също понечи да закрие с тялото си Ритор, но предводителя на клана отблъсна момчето с лакът. В схватката нямаше място за деца.
— Тръгваме си — заяви Ритор, като се мъчеше да вложи в гласа си увереност, която не изпитваше. Стараеше се да не прозвучи като въпрос или молба.
Между клановете на Въздуха и Водата нямаше открита вражда. Случваше се даже да бъдат съюзници. Може би ще им позволят да напуснат…?
— Не — отвърна вождът на Водните чеда. — Страхувам се, че не.
Сега беше техният час. Мигът на сила на тяхната Стихия. И те не се колебаеха да я използват.
И петимата Водни вдигнаха напред ръце, като отърсиха от раменете си чуждите наметала. Едва сега по оранжевата тъкан станаха забележими кафеникави петна, видя се, че са прокъсани на места. Паднаха дрехите на убитите и групата остана в прилепналите си светло-сини роби.
Сега бе часът на Силата им — и никой на този свят не би могъл да спре магията на Водата.
Братята Клат се хвърлиха в бой, опитвайки се да изпреварят заклинанията. Ритор видя — по-ясно, отколкото би му се искало — как по-големият брат се препъна, олюля и се хвана с две ръце за гърлото. Стройното му гъвкаво тяло взе да се надува, тутакси се чу звук на късащ се плат, с тънък звън изпопадаха на пода сребърните копчета на дрехата му. За един миг превърнал се в нещо разплуто и тромаво, воинът рухна и ушите на свидетелите и извършителите заглъхнаха от задавения му вопъл. А след това по-големият Клат се спука. С отвратителен трясък се пръсна кожата му, а станалата изведнъж ненормално светла и прозрачна кръв плисна навред.
Кръвта е също вода.
Малкият Клат живя няколко секунди повече. Всяка магия се нуждае от уравновесяване, затова неговата плът не набъбваше, а съхнеше. Той даже успя да нанесе удар на противника — ножът му се плъзна през гърдите на един от Водните. Навярно не бе смогнал да вложи смъртоносната си сила в последната атака, но въпреки това засегнатият застена и отстъпи, чупейки синхронизирания строй на съратниците си. А изсъхналото като мумия тяло се просна в нозете на врага.
Само миг траят подобни стъписвания в хода на големи и малки битки, но все пак…
— Оттегли се, Ритор! — викна Шати, тръгвайки напред. Беше дошъл неговият ред да мре и магьосникът го разбираше.
Ритор се озърна. Да си пробие път към стълбището покрай врага бе невъзможно. Оставаше един- единствен изход — пробитата стена, зад която изсветляваше небето и дишаше висината.
Малко повече сила! Поне един повей повече!
— Таниел! — предводителят на Въздушните дръпна юношата след себе си. Видя в очите на момчето страх. В своя си час младежът би бил способен на много неща, но сега… — Таниел, бягство или смърт!
Вятърът ги удари в гърба. Навярно магът Шати отдаваше в тази последна, кратка и безнадеждна схватка всичките си сили без остатък. Ревящ въздушен поток помете Водните чеда, отблъсна ги към стълбището. Вождът им се хвана за гърлото, както преди малко бе сторил големият Клат. Магьосникът беше насочил срещу него основния си удар, изтегляше дъха от дробовете му в опит да го удуши. И ако не беше настъпил часът на Пробуждащата се вода, Шати би го довършил.
— Скачай! — кресна Ритор на племенника си. Младежът издиша, без да сваля от него ужасен до смърт взор и направи крачка в пустотата.
Зад тях изплющя воден бич.
Вече в скока към нищото Ритор обърна глава и видя, че гъвкавото синьо жило, цялото в ореол от капки, се протяга към Шати. Бичът разсече тялото на магьосника от дясното рамо към лявото бедро, сетне блесна разгъвайки се и излитайки към тавана на залата, и се стрелна към предводителя на Въздушните. Водният боец не успя да достигне главния си противник на косъм — още не бе утихнал призования от Шати вихър и камшикът в ръката му трепереше непослушно, търсейки път в чуждата му среда.
Предводителят на Въздушните вече падаше надолу.
Въздухът го удари в лицето — ласкаво и объркано.
Не е твоят час, Ритор, какво правиш, Ритор…
Падаше от височина двайсет човешки ръста. Под него се премяташе фигурата на Таниел. Но ето — младежът се стегна, овладя се. Разпери ръце, лягайки върху въздуха. Слабо сияние обви тялото на момчето, когато опита да полети. Магическите му криле плиснаха като лъчи иззад тежки облаци.
— Недей! — закрещя Ритор, но викът му бе отнесен настрани от неукротения вятър.
Даже най-силният и опитен измежду Децата на Въздуха не би могъл да лети в часа на Пробуждащата се вода.
Ала Таниел твърде силно си вярваше, сляпо се осланяше на силите си, на родната стихия. Младостта е крайна и не признава компромиси.
Вярата му бе тъй всеотдайна, че за миг Ритор си помисли, че момъкът ще се справи.
Аурата около Таниел припламна ярко… и угасна. Магическите криле така и не се разтвориха.
Нямаше време за болка. Падането е бързо нещо. Ритор затвори очи, с цялото си същество усещайки въздушния океан край себе си и изтегляйки от пространството тънките нишки разсеяна Сила.
Няма да успее да си създаде криле. Но това не е единственият начин…
Въздухът под него се засвива в плътна възглавница с формата на прозрачна леща. Детска забава, едно от първите упражнения в магьосничество — кой най-дълго ще се удържи върху невидимата опора, кой най- високо ще подскочи, засилен от въздушния трамплин… Как бе могъл Таниел да забрави тези простички заклинания?! Или ги помнеше, но твърде бързо пожела да се възползва от умението на възрастните да летят…
Въздушната леща се пръсна от удара в земята. Удържаният от магията въздух с облекчение се втурна на свобода. Но целта беше постигната — падането бе омекотено. Чезнещата опора дори леко подхвърли Ритор
