караш болния да приказва, докато трае процедурата. Но в същото време беше важно да чуе отговора.

— Познавам те — късо рече момичето.

„Ах, принцесата най-сетне благоволи да обясни нещо. Само дето, за съжаление, с това не изясни нищо.“

За затваряне на раната отидоха всичко на всичко три парчета лейкопласт. Голям късмет си извадила, скъпа! Плъзгащ се разрез, предимно повърхностен… но откъде толкова кръв тогава?

— От бръснач ли е? — запита той.

— Не. От сабя.

Очите й бяха сериозни. Но Виктор бе отвикнал да вярва на честни очи.

— Хм. Не знам как се казваш — започна той кипвайки, — нито знам къде толкова сполучливо си се одраскала, ама…

— Тиел.

— Ъ?… Какво?

— Така се казвам. Тиел.

Изведнъж Виктор се сети.

Веднъж беше виждал по телевизията такива хлапета — момчета и момичета. Небрежно облечени, с джувки в косите, с дървени, а понякога и метални мечове на гърба. И се кичеха тъкмо с такива „красиви“ имена, като се събираха нейде в гората да водят „ролеви игри“. Хубавичката журналистка чак се задъхваше, разказвайки за това ново младежко увлечение, което формирало алтернативни начини на поведение и подтиквало да се изучава историята на изчезналите цивилизации. Предаването се стори на Виктор повече от тъжно като зрелище. Първо, той вярваше в древни цивилизации на джуджета и елфи не повече, отколкото в империята на Кошчей Безсмъртни или републиката на Баба Яга. И второ — прекалено фанатично блестяха очите на младежите, посветили късното си детство на изучаване на елфическата реч.

Навярно и това девойче — Тиел! — е прекалила с подобни занимания. Шматкала се е с компанията на другарите си елфи, лакирала си е ноктите със „златна“ боя, пробвала е фехтовка с ръждясали железа. И ето, че сега е получила белег за спомен.

Превъзходно обяснение. По-добро не би могъл да измисли. В толкова късен час просто не искаше да отхвърля обикновените и разбираеми обяснения.

Обаче… откъде момичето знае името му?

Сигурно го е виждала в болницата? Случвало му се е да дава дежурства и в детските отделения. Хлапачката е запомнила лицето и името, а после, случайно попадайки в апартамента му, е приела това съвпадение като нещо, което е трябвало да се случи… Глупости, изсмукани от пръстите измишльотини…

— Тиел — възможно най-меко и мило рече Виктор, — длъжен съм да се обадя на родителите ти… Хъм…

Озърна се косо към телефона. Апаратът вече не пушеше, но…

— Тиел, ще изляза. Долу пред блока има телефон — каза той.

Момичето се усмихна.

— Няма къде да се обадиш.

— Нямате домашен телефон? — съобрази Виктор. Мама му стара! Минава полунощ. Весела работа.

— Ставай — рече накрая. — Нищо лошо няма да ти се случи. Ще те откарам до вас.

Тиел сякаш беше чакала разрешение да се изправи. Веднага седна, оправи пуловера си и постави ръце на коленете си. Кротко и примерно момиче. И хич не прилича, че в главицата й вятър свирука арии на лудостта.

— До нас не се стига с такси, Виктор — съобщи тя съвсем делово, без капка насмешка или предизвикателство. Напротив, каза го преливайки от благодарност, сякаш предложението му беше комплимент.

— И… какво да правим тогава?

Тайно Виктор се надяваше, че момичето ще стане и ще си тръгне. Самичка. Пеш. Не, това не би било правилно — да пусне дете, при това ранено, посред нощ.

Но освен това в дъното на душата му като в безсъница се въртеше хладината на някакво предчувствие. И то беше, че ако сега това девойче не се махне от апартамента и от живота му — ще стане зле. Много зле.

Ама откъде накъде такива гаднярски предчувствия — винаги към лошо! Хубаво де, ей сега ще стане и ще я изпъди, даже вратата ще тресне след нея. И какво — по-гот ли ще му стане? Тиел го гледаше в очите.

— Сега ще си легнем — каза тя с подкупваща откровеност. Помисли и уточни: — Аз съм дребничка, ще ми стигне и канапето. А сутринта ще тръгнем към нас.

Сега вече Виктор се ядоса наистина.

— Така — рече студено. Хвана момичето за раменете и я вдигна от канапето. Мълчаливо я повлече към антрето. На ум му дойде цял комплект възможни неприятности, които се криеха зад предложението на Тиел — някои прочетени във вестници, други мигновено поднесени от въображението, но все гнусни. И най-безобидното беше събуждане в обран до шушка апартамент… стига да има какво да се краде от него. Прегледът на списъка с евентуални проблеми продължаваше нататък: небръснати граждани от кавказки произход, нагорещени за събеседване ютии, солидна присъда за развращаване на малолетни и други радостни за жълтата преса събития.

— Виктор! — момичето внезапно се изплъзна от ръцете му. Притисна се към стената, точно под злополучното табло с бушоните.

— Омитай се от тук! — Виктор се опитваше да звучи зло и убедително, но се справяше твърде зле. Не прилича това момиче на съучастник в мръсна афера, не прилича! Пък и в това, което каза, май нямаше нищо повече от покана просто да заспят в едно легло и нищо друго. — Изчезвай!

— Защо? — напълно объркана попита тя.

— Защо ли? — Виктор и посочи с очи пода. Разбира се, локвата беше на площадката пред вратата, но и в антрето имаше достатъчно тъмни ръждиви петна. — Това не е твоята кръв! Нямаше да си толкова кукуряк, ако беше само твоя, Тиел… или как там ти викат!

— Да, не е само моята — лесно се съгласи момичето. — Бранех се.

От трън, та на глог! Да не би на долния етаж да се въргаля и труп?

— Той се разкара. Изобщо не ми беше до него. Аз идвах при теб.

Виктор се почувства неуютно. Та тя простичко и естествено отвръщаше на незададените му въпроси.

— Защо „при мен“?

Изобщо не разчиташе на нормален отговор. И сигурно, затова го получи.

— Предците ни се познават.

Ох че жаргон! Предци! Муруци! И все пак нещо почва да се прояснява. С безумна скорост Виктор превъртя в паметта си приятелките на майка си, както и бегло познатата му тяхна челяд. Смътно си припомни няколко рижавокоси момиченца. Трябва да се обадя на мама, реши той. Да я питам коя от щерките или внучките на съученичките и предпочита да си играе със саморъчно изработени мечове, вместо с кукли и компютри… Да, разбира се. Аха. Ще се обадя, как пък не…

— Хайде, идвай в стаята — уморено рече Виктор. — Добре. Хубаво. Аз съм идиот. Доверчив кретен. Не настоявам за доказателства и обяснения. Но все пак, кажи ми, ако обичаш, откъде се познават „предците“ ни?

Момичето изглеждаше засегнато.

— Заедно са воювали — каза нацупено.

— Ммм… моля?!

Изминаха няколко секунди преди Виктор да си представи родителите си на война. Някоя така „необявена“. Дребната пълничка учителка по математика в джунглите на Виетнам, или късогледият, със седем диоптъра негов баща в пясъците на Афганистан… Брей, че увлекателна версия!

— Момиченце, родителите ми не са воювали. Никъде и никога. Честна дума. Дори не са ги пращали в тила на врага с парашут.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату