И въпреки това я ревнуваше.
Не можеше да не я ревнува. Лойя оставаше една вечна загадка — вятърничава и вярна, способна и да танцува до припадане, и със седмици да не излиза от библиотеката, заседнала над полуразпаднали се магически трактати. Тя бе способна да пропилее златото на клана заради моментен каприз, но управляваше същия този клан с желязна ръка, като изкусно лавираше между постоянно готовите да се изтребят един друг магически ордени. Очите й умееха да стават бездънни, а после изведнъж — непроницаеми като черни камъни под спяща вода, особено, когато издаваше смъртни присъди. С мека дебнеща походка тя можеше да мине през някоя зала и нямаше значение как е облечена — дали в прозрачна бална рокля, или опакована от шията до петите в черно — всички мъже, които я виждаха, преставаха да дишат. Почваха да точат алчни лиги и разумът им пращеше под напора на скъсалия веригата обезумял мъжкар. В такива минути Хор се усещаше като тласнат към ръба на лудостта и развиваше същинска мания за убийства.
И Лойя, по всичко личеше, прекрасно разбираше това. И сякаш напук обичаше да го дразни, да си играе с огъня, да пристъпва по острието на бръснача, да виси на косъм от голямата беля. Всъщност тъкмо в това и се състоеше квинтесенцията на „духа на Котката“ — винаги край самата пропаст, плъзгане по гребена на вълната, без да се замесват в нищо, без да остават под пряк удар. Котките носеха славата на първите интригантки в света. Лойя бе първата сред първите. Зли езици твърдяха, че Котките биха съумели да се споразумеят даже с Природените, а някои дори стигаха по-далеч в предположенията, като подхвърляха, че тези ще предадат своя свят, ако преценят, че това ще им бъде изгодно… стига вече да не са го предали. Естествено, никой не би могъл да събере никакви доказателства, а на Котките като че ли им беше все едно какво се приказва за тях. Нещо повече — забавляваха се, когато някой се шегуваше за тяхна сметка, смееха се на вицовете за своя клан, като според мълвата бяха автори на по-изисканите и остроумните анекдоти.
А още бяха знаменити със своите балове, където се използваха всякакви отвари, напитки и развлечения. На тях според неписаните, но стриктно спазвани правила никога не се разчистваха сметки и членове на враждуващи кланове можеха да разменят и по повече от някоя друга дума, без да се хващат за оръжието. На котешките балове някак от само себе си и отведнъж се забравяха обиди и оскърбления.
Лойя премрежи очи и отправи към Хор грижливо пресметнат поглед. Днес наистина не й се флиртуваше. Нещо недобро се беше случило с клана на Огъня. Обикновено те първи пристигаха на баловете й. Сега — никой. Само един-единствен тъжен и отегчен младеж с алено шалче от тънка коприна на левия ръкав пристъпва от крак на крак — и толкоз.
Добре поне, че само това е странното, другите обичайни гости вече са се събрали.
Балната зала на Лойя Ивер бе типична за горските владетели. Магия беше превърнала един и без туй грамаден дъб в титанично създание, достойно за званието „подпиращ небесата“. Дървото стърчеше високо- високо над мъгливите върхари на Пеещата гора. Долните клони се спускаха до самата земя, като се сплитаха в истинска стена, не отстъпваща на крепостни зидове — всеки клон бе дебел колкото нормален дъб- столетник.
Ивер се беше погрижила и за всичко останало — изпод корените на великана бликаше ледено-студен извор, макар че както всяка Котка, и Лойя много-много не обичаше водата, но кристално-чистите капки бяха толкова хубави на зеления фон на листата, така красиво се преливаха под лъчите от пламъците в грамадната камина, че тя не устоя.
Под тъмната шума — или зелена, или гъсто-златиста според сезона — волно се разхождаха ветрове. Лойя още помнеше, с каква мъка си изпроси необходимото заклинание от знаменития Ритор. Убиецът на Дракона дълго отказваше, но в края на краищата отстъпи пред чара й. Вярно, след като изпълни молбата й, той повече нито веднъж не се мерна на баловете й. А жалко. Ивер бе честолюбива. Предшественичката й бе танцувала „огнен валс“ със самия Каедрон Повелителя, когато той, още младият тогава Дракон, посети Пеещата Гора. А баба й, Ивер, дори се беше изхитрила да получи за едно от соаретата си пленен принц от Природените, заловен в случайна морска схватка. Доведоха го Въздушните, бяха загубили в боя трима от най-добрите си магьосници и едва се държаха на краката си от изтощение — ала предводителката на клана не излъга очакванията на гостите и постигна нужната екзотика. Паметта за бала с принца на Природените бе жива и досега — за разлика от пленника, разбира се.
Ах, какви чудни възбуждащи интриги се плетяха тук, какви хитроумни комбинации възникваха от нищото, какви съюзи, договори и съглашения се сключваха, само и само за да изчезнат като призраци няколко месеца по-късно, като дадат място на нови! Колко майсторство, хитрост и ум трябваше на Клана — хем постоянно да е в центъра на събитията, хем да е встрани от пряката заплаха! Два пъти клановете отбиваха нашествие на Природените, при това първият път си беше истинска война. Ала ГЛАВНАТА БИТКА — когато „е бил млад Пазителя“, както казваха Драконите, — това сражение остана загубено. И от горчивината на поражението избуя тръпчива реколта. От първия ден, в който се бяха появили на тази земя, клановете се намираха на стъпка от кървава и всеобща междуособица. И ако биха съумели да се групират в два приблизително равностойни лагера, кошмарът на изтреблението от застрашителна възможност би се превърнал в ужасна действителност. В древните времена ордените са били озаптявани от Драконите — Лойя не се боеше да изрича името на бившите владетели на света, защото не вярваше в злата магия на секстаграматона. А сетне Котките останаха сами. Не всеки в Средния свят знаеше кой точно е прекъснал живота на последния Владетел.
Лойя, естествено, знаеше.
Да, да, сигурно тъкмо Котките не позволиха да избухне голямото клане, лениво си рече Лойя. Нека по- добре бойците на Огъня и Водата да се състезават за момичетата от нейния клан, отколкото да ги изнасилват, след като са светили маслото на съперниците. Нека… впрочем, това не е важно. Котките са живи и процъфтяват, от тях се страхуват, тях ги уважават наравно със Стихийните кланове, които от векове са стояли над тотемните ордени, но, разбира се, под Крилатите Владетели. Та нима даже Тигрите, прославени в ръкопашни схватки, не признаха, че е по-добре да не се закачаш с Котките?…
Сега в балната зала цареше есен. Чий ли взор не почиваше, радвайки се на пастелните и дълбоки оттенъци на старо злато по безчет изрязани като от художник листа? Последните закъснели гости се вливаха през портите. Лойя предпазливо наведе тънко и пищно клонче. Надзърна вътре.
Отгоре, от покоите й, се откриваше великолепна картина. Въглено чернееха наметалата на мъжете, украсени с искрящи диамантени завъртулки. Смайващо пъстрееха женските рокли — например, сплетената от топазови нишки дреха, навярно наистина каменни, на Каниан Тай — най-скандалната и най-красивата дама на Земните; трепкащата вълна от коприна с цвят на морски лазур на непозната хубавица от Водните чеда (виж ти, новичка, а Лойя дори не беше чувала за нея! Почувства се засегната); и другите премени — от езичета жив пламък, водопади и безкрайни вихрушки от скъпоценен прах, до пълно отсъствие на каквото и да е облекло у гордите Пантери, не признаващи срам и условности. Блясък на колиета и диадеми се сливаше с мекото сияние на кристалната роса, предварително разсеяна по живите стени на залата.
Лойя още веднъж огледа непознатата девойка от Водния клан и поклати глава. Защо нищо не знае за нея? На вятъра ли хвърля парите за намиране на осведомители?! Сега вече няма да успее да избере нещо, което да затъмни сините коприни на красавицата!… Освен, може би, строг ловджийски костюм? Хммм… трябва да се обмисли…
Продължи да оглежда гостите.
Надменни членове на ордена на Барса в снежно-бели одеяния, игнориращи разточителството — вторите след джуджетата оръжейни майстори на Средния свят. Спокойни, флегматични, но неудържими в гнева си Мечки, които като елфите предпочитат зелено и кафяво, само че, за разлика от първородните, носят масивни и груби вериги от самородно злато. Вълците, които вечно са в движение и готови да се сбият, използват богата палитра от нюанси на сивото. Невъзмутими Соколи и още много други тотемни кланове…
А настрана от другите, на почетни места край грамадния дънер, водеха привидно спокойните си беседи представителите на четирите Стихийни клана. Всъщност, в пълен състав пристигна само Земният орден, който по принцип обожаваше празниците. Въздушните бяха само двамина, от Огнените — само одевешното печално момче с аленото шалче. Отсъствието на първите лица от клана на Водата се компенсираше от една очарователна дебютантка, около която вече се въртеше истински въртоп от кавалери и всеки от тях бленуваше да бъде вписан в балното й тефтерче за танци.
Лойя усети слабо безпокойство, неясно вълнение. Нещо не беше наред. Никога досега не са пристигали
