— Нищо. Просто си доставям удоволствие да гледам изкривената ти физиономия. Оскърбявам те, хиля ти се в лицето, а ти нищо друго не можеш да предприемеш, освен безсилно да скърцаш със зъби. Понеже и двамата знаем, че всичко, което казвам, е истина.
— Лъжеш, Торн — с неочаквано уморен и безразличен глас отвърна Ритор. Безразличието му костваше много, но Водния нямаше нужда да знае това. — Прекрасно разбираш, че никога не съм ламтял за власт, въпреки че, Ветровете виждат, бих могъл да претендирам. И ти е повече от ясно, че само Драконът е способен да ни спаси от нашествието на Природените. Особено ако тях ги поведе Сътворен Дракон.
— Имаме с какво да отговорим на техния Дракон, Ритор. Тъкмо ти ли ще забравиш какъв е този отговор?
— Вече съм прекалено стар. Изхабих всичко, което ми бе дадено. Освен това кой знае, дали ще ви помогне Убиецът. Кой знае какво ще вложат Природените в своето изчадие. Прекалено сериозно е положението този път, Торн. Само Сила. Чиста Сила — ето кое може да спаси Средния свят. Защо се опитваш да ми попречиш? Страхуваш се да не стана диктатор? Стига, Торн, ти си умен мъж, отдавна сме врагове, опознал си ме. Дали пък обаче не звънти в джобовете ти нещо от родината, Торн?
— Не думай. Излиза, че са ме подкупили Природените? — без капка смущение или раздразнение, дори весело отвърна събеседникът му. — Е, едва ли словата ми тежат пред теб, но все пак ще си призная чистосърдечно — не, не са ме купили. Просто добре помня какво представляват Драконите.
— Аз също — сухо каза Ритор. — Помня и злобата, и яростта, и безсърдечието на Владетелите. Затова тогава се съгласих… Но не може да убиваме цялата Сила на света си. Не е и нужно.
— Кланът на Водата повече никога няма да се покори на ничия ръка, колкото и добра и милосърдна да ни се стори отначало — сериозно заяви Торн. — Няма значение дали ще са Природените, Владетелите или ще са измежду най-добрите наши магьосници. Запомни това, Ритор. Ще се бием. Заради това проследихме и сгащихме Огнените, затова първи проляхме кръв. Защото ако беше се споразумял с тях, новият Дракон щеше да изникне и да бъде могъщ, почти неуязвим. Той неизбежно би предявил правата си върху трона. Да, повикахме Убиец! Той вече е на път. Така че, дори да се изпълни замисълът ти, Ритор, ако по някаква чудодейна случайност сполучиш, което няма да стане, защото залата е обкръжена и ти ще умреш, нашите земи няма да имат нов Владетел. Достатъчно ли съм ясен, почитаеми Ритор?
— Повече от достатъчно.
— Тогава — Торн с широк собственически жест посочи наоколо, — използвай случая! Яж, пий и се весели, защото само така следва да напуска живота един истински вълшебник. И, позволи ми един съвет — отбий се при момичетата. Тези Котенца са просто мммм… — Водният чак примлясна и подбели очи, сякаш вещ роботърговец на пазар. — Мисля, че успехът ти сред тях ти е в кърпа вързан, само гледай да не те изсмучат до капка! — внезапно завърши предводителят на Водния клан и рязко зави настрани.
Едва сега Ритор проумя, че цялата бална зала се взира в тях с неподправен ужас.
ГЛАВА ТРЕТА
Спането по пода е развлечение за младежи. До сутринта Виктор окончателно се убеди в това. Не че го болеше кръста или хълбоците, просто не се чувстваше отпочинал. Освен всичко друго, безумно го дразнеше, даже и на сън, липсата на ръба на леглото. Навярно всеки човек изпитва някакъв страх да не тупне на пода, а когато такава възможност е изключена напълно, тогава подозира, че нещо не е наред, че му се крои номер.
Вече събуждайки се, но още не отворил очи, Виктор се обърна по гръб. Да, навярно чулът на бойния кон е по-удобен от тънкото одеалце…
Чул за боен кон ли?!
Той моментално и ярко се сети какво беше сънувал. Умиращ бял кон. И собствената си ръка, държаща кинжал. Гадно. Рядко имаше толкова неприятни и толкова сочни на цветове сънища. А снощи, след появата на Тиел…
А тя дали е още тук?
Виктор отвори очи. Ако апартаментът се окажеше празен, би изпитал облекчение. Нека даже момичето да е прибрало и изгорелия телефон, и саморазвиващия се бушон, и останалите съкровища.
На канапето наистина нямаше никой.
Виктор стана, несъзнателно загащвайки потника в боксерките си, и се ослуша. Пълна тишина. Ами, това е. Най-примитивният и банален развой се оказа най-верният. Да провери ли за липсващи пари?
Откъм кухнята нещо тихо дрънна.
След една секунда колебание Виктор предпочете първо да нахлузи дънките и чак тогава да надзърне в кухнята.
Тиел стоеше пред готварската печка. Под тигана гореше газ. Момичето просто правеше закуска.
Твърде странна закуска.
— Добро утро — с усилие изрече Виктор, като изпита леко разочарование. Ех, по-добре да ми беше свила портмонето…
— Добро е — съгласи се Тиел, без да се обръща. Това девойче имаше потресаващо здрави нерви. Или можеше да вижда с тила си. — Готвя — съобщи тя.
Виктор се приближи до котлона. Мрачно надникна в тигана.
Май приличаше на омлет. Омлет с черупка. Освен основната съставка, на дъното можеше да се отгатне и присъствието на парченца стопен кашкавал, резенчета салам, ситно надробен хляб и повехнали стръкчета копър.
Хмък.
— Благодаря — само успя да промълви Виктор. Все пак момичето бе болно.
Владееше се дотолкова, че чак почна да яде кошмарното готвено. Ала странно — безумната смес се оказа вкусна. Само дето необходимостта да издирва и отделя парченцата от яйчена черупка идваше малко в повече…
— Яж всичко — строго рече Тиел. — Черупките също са полезни.
Ставащото взе полека-лека да го забавлява. След някакви си пет-шест дни дори ще може да разказва цялата история като смешна случка. Дори ще добави някоя-друга чудатост отгоре към характеристиката на горкото девойче.
— Ще опитам — обеща той.
Най-много го тревожеше мисълта, че Тиел ще забрави за вчерашното намерение да си иде вкъщи. Кой я знае, току-виж й е харесало тук…
— Време е — каза тя, сякаш отново беше прочела мислите му. — Ти обеща да ме изпратиш, помниш ли?
— Разбира се — Виктор се надигна от стола с облекчение, но в същото време, ама че терсене, почувства и странна обида: излиза, че даже за чалнати момичета не е никак интересен!
— Ще измия съдовете, а ти през това време се стягай — отрони Тиел.
— Зарежи, аз после ще оправя.
— Не бива.
Докато момичето тракаше с чиниите в мивката, Виктор избра от гардероба по-чиста риза, провери между другото на място ли са си парите, които много надеждно и оригинално бяха скрити под сгънатите на рафта чаршафи. Накрая облече и тънък пуловер — навън бе слънчево.
— Готов ли си? — строго запита Тиел.
Виктор уморено я погледна. Хубавко момиче, че и очите й са като на нормален човек. Де наистина да бяха огледала на душата…
— Нищо ли не си забравил?
— О… щях да гладя връзките на обувките.
Тиел се намръщи:
— Това пък защо?
Виктор въздъхна.
— Я ела насам.
Без излишни церемонии той завъртя момичето и хвана блузката й. Материята бе грижливо закърпена —
