виж ти, намерила и игла, и конец. Дръпна блузата й нагоре. Лейкопластът липсваше. Нямаше го и белегът. С усещането, че ей-сега ще откачи, Виктор обърна Тиел, която послушно се въртеше в ръцете му.
Глупости. Бълнувания. Какво тогава снощи беше промивал с кислородна вода? Нарисувана рана? Да не е вчерашен! От години се занимава с рани!
— Тиел — дървено каза Виктор, — къде е поразеното място?
— Зарасна си.
— Питам сериозно.
— Отговарям сериозно.
Статии за екстрасенси, които лекуват с усилие на волята — тези работи са за булевардната преса. Но какво да прави сега, след като собствените му очи твърдят, че няма никаква рана. И не е имало. Никога. Кожата бе чиста и розова като на бебе.
С известна доза предпазливост Виктор се отстрани от момичето. Попита:
— А ти самичка ще стигнеш ли до вас?
— Ама ти обеща! — почти обидено реагира Тиел.
— Ами… да…
— Хайде тогава — момичето бе непреклонно.
— И все пак, какво се случи с раната ти? — не отстъпваше той, вече от чисто любопитство. Тя да не е филипински шаман, що ли?
— Аз изобщо бързо оздравявам — без желание призна Тиел. — Нека поговорим за това у нас, става ли? Веднага щом пристигнем. А?
Първият импулс на Виктор бе да плюе на всякакви обещания и чисто и просто да изхвърли малолетната нахалница от дома си. Бързо била оздравявала тя! Няма такова нещо, няма! Не съществува и това е.
— Ти обеща — тихичко рече Тиел. Бадемовите й очи, сякаш прерисувани от персийска миниатюра, оскърбено се присвиха.
Ох, тези момичета!
— Да вървим.
Никога не спорете с жена, пък дори тя да е на тринайсет. Най-вече ако е на тринайсет…
Беше неделя, на всичко отгоре — слънчево. В метрото — блъсканица. Тиел се оказа притисната до Виктор. Инстинктивно напрягайки се, за да я предпази от напиращата, остро воняща на пот тълпа, той неочаквано долови нейната собствена миризма. От нея лъхаше на чисто, като че ли от поляна с маргаритки. От дълбокото на паметта изведнъж изплува спомен, че нещо подобно вече е изпитвал, усещал е… в къщата на баба Вяра.
Откъде се взе, Тиел? Ясна работа — сред мерцедеси и казина няма какво да правиш. Впрочем, не ти е мястото и в сивите, мръсни, пропили се до оскотяване селца…
Стигнаха до станция „Шчукинска“, излязоха от мотрисата. Отпред лежеше Сребърен бор, обитаван от
— Накъде сме се…
— Млъкни! — рязко и сърдито отсече Тиел. — Може да ни причакват.
— Кой?
— Млъкни де! — очищата й чак светнаха.
Е, бива ли един възрастен, поживял и видял мъж ей така да се води по акъла на тринайсетгодишна хлапачка? Пляс един по дънцето на дънките и — и толкоз по въпроса кой ще заповядва, а кой ще се подчинява.
Ала Виктор, кой знае защо, взе че наистина млъкна.
Минаха покрай нудистки плаж. По пясъка подскачаше компания голи мъжаги — играеха волейбол. Зрелището бе комично, но изобилието на голи жени и деца, изтегнали се на припек около площадката, му придаваше всекидневен и нескандален облик.
Човъркаше го отвътре да изтърси нещо язвително — надявам се, че пристигнахме? — ала Тиел само смръщи вежди и Виктор изгуби желание за майтапи.
Вървяха по някаква пътечка. Бе поразително пустинна за такъв ден.
— Сега си дръж очите на четири — заяви Тиел. — За тях ще е най-удобно да ни спипат при прехода. Никакви следи. Нито там, нито тук. Ако нещо се случи, падай на земята и си пази главата. Аз ще се оправя.
— Имаш черен пояс? — осведоми се Виктор. Едно време се увличаше по бойни изкуства. Разбира се, не стана нито Брус Лий, нито Чък Норис, но можеше да се защити. Стига да не са десетина души с автомати. Или с мечове.
— Замълчи, ако обичаш! Помолих те! — тя го третираше досущ като малкото си глупаво братче.
Пътечката завиваше, спускайки се надолу от невисоко хълмче. Тиел спря.
— Ако стане нещо — падаш на земята и си пазиш главата с ръце! — повтори тя.
— Добре де, разбрах те — с досада махна ръка Виктор. Само това не стигаше, някаква си сополанка да го поучава на всяка стъпка.
— Девет. Осем. Седем — почна да брои крачките си Тиел.
Той пресметна, че десетте крачки ще бъдат необходими точно колкото да свият зад завоя, където пътечката слизаше на зиг-заг по склона.
— Шест. Пет. Четири.
Момичето беше необикновено, свръхестествено сериозно. Ако всичко това беше игра — вярваше й докрай.
Внезапно ледени капки опръскаха плещите му. Виктор неволно вдигна глава. Нямаше и помен от облаци, слънцето сияеше като по поръчка.
— Бягай! — извика Тиел. Грабна го за ръката и хукна презглава към завоя. Недоумяващият Виктор я последва тичешком.
Върху тях се стовари плътна пелена — порой. Притъмня. Вятър зафуча. По гърба му се плъзнаха студени струи.
— По-бързо! — изпищя Тиел. Лицето й се изкриви сякаш от болка. Измокрена до кости, тя внезапно изгуби своята загадъчност. Обикновено момиче, навряло се под дъжда.
Но ръцете й танцуваха над главата й. Стори му се, че между пръстите й, върху златистите нокти, проблясват искри… Дявол да го вземе, какво става?!
Втурнаха се надолу по пътечката, която за броени секунди се превърна в блато. Изпод краката на Тиел хвърчаха струи кал, тя затъваше едва ли не до глезените.
Виктор не успя да се учуди, че самият той тича съвсем нормално, само малко се хлъзга. Странна работа, все пак тежи повече от нея, на него му се полага да затъва…
Заради дъжда не се озърташе, гледаше само пред краката си. И необяснимо защо, навярно просто отгатна, но в един момент просто вдигна глава.
Те се появиха отляво и отдясно, осем подгизнали фигури в избледнели анцузи, каквито носят събиращите от дребни търговци данък рекет мутри.
— Стой!
Тиел стисна ръката му и го затегли напред с такава сила, че той едва не се просна по очи.
— Тичай! Бързо! — пищеше тя. За кратко извърна към него лице… което цялото беше в кръв. Дребни карфичени алени капки. Откъде?!
— Спрете! — крещяха няколко гласа едновременно.
Мамка му.
Виктор никога не си въобразяваше, че сам човек би се справил с няколко противника, нека дори да са само трима. Не изпитваше желание да спира. Хич!
Препускаха надолу. Тиел, чието лице се беше превърнало в кървава маска, продължаваше да задава темпото. Ала не успяваха да бъдат достатъчно бързи, по хлъзгавия склон беше невъзможно. Освен ако…
Хрумването бе толкова шантаво, че Виктор дори не понечи да го обмисли. Втурна се, настигна Тиел и я блъсна с подсичане в коленете. Момичето възмутено запротестира, но вече падаше по гръб в течната кал,
