толкова малко Стихийни. Демонстрират сила като я пренебрегват? Нея? Лойя Ивер?! Тя бързо прехвърляше наум всичките последни гафове и несполуки на Котките. Не, нищо сериозно, нищо, което би провокирало толкова рязка реакция — почти разрив на дипломатическите отношения и обявяване на война!
Очите на Ивер потъмняха. Трябва да повика Хор. Да прати още разузнавачи. И… въпреки че му обеща, все пак ще се наложи да раздаде няколко чисто делови целувки в листака… а може би и нещо повече.
И в този момент… живите завеси на входа внезапно затрепериха и сякаш ужасени, се отдръпнаха настрани. Зъл повей, студен и тъмен, нахлу в залата, гасейки многоцветните пламъци на светилниците. На прага изникнаха няколко фигури и Лойя отдалеч разпозна тънката, с нищо не сравнима аура на Въздуха, която сякаш нарочно, на показ, бе разсечена от ивица кипнала кръв.
Знакът на Убиеца на Дракона. Може да бъде скрит — но не и загубен, откраднат, фалшифициран или присвоен.
Ритор бе дошъл на бала на Лойя Ивер. Знаменитият магьосник беше сам. Редом с него, старателно гледайки настрани, вървяха най-добрите от най-добрите бойци от клана на Водата, предвождани не от кой да е, а от главата на Водния клан — магът Торн. Само той гледаше Ритор в очите. Съдейки по лицата им, върховните вълшебници си приказваха за времето. Нищо друго не се отразяваше в аурите им — и двамата бяха твърде силни, за да изнасят пред публика нещо от делата, думите и най-вече мислите си.
Ала тя би се оставила да я заплюят в лицето, ако грешеше в преценката си, че нещо е станало. И че се подготвя друго, още по-страшно.
И ето, Ритор е тук… И какво следва от това? Кой е той — вестоносецът на онази междуособна война, от която толкова се бояха Котките?
Тя трябваше да разбере и научи. Както и защо няма никой от клана на Огъня, освен едно хлапе.
Ритор зле си спомняше как точно се измъкна от онова проклето място. Спътниците му бяха мъртви и кой знае какво правеха с телата им изкусните вълшебници от Водния орден. Какво ли нашепват в ухото на умрелия от страшна жажда Клат-младши? Навярно му обещават мека, прохладна, вкусна влага на корем, която като ледено клъбце се търкулва по гърлото. И на никой не ще му се обърне езика да осъди загиналия заради това, че мъртвата му плът се е оказала по-слаба от коравия му дух.
Но все пак Ритор оцеля. Беше настъпило времето да обмисля отмъщение. Организаторите и изпълнителите на злодеянието трябва да умрат. Смъртта им няма да възкреси отишлите си приятели, но вероятно ще послужи за урок на другите.
Времето летеше, приближаваше се зенитът на въздушната сила, ала Ритор упорито продължаваше да върви пеш през пресечената местност. Тези територии бяха толкова обгорени от бушувалата някога война, че нито хора, нито елфи, джуджета и други обитатели на Средния свят не се завърнаха в тях. Върху пепелищата поникнаха нови гори, само на места бяха останали отвратителни белезникави плешивини — там сражаващите се бяха употребявали Живобой — най-страшната отрова, сътворявана някога от алхимиците на клановете…
Края на Засенчените гори стигаше точно до източните граници на владенията на Лойя Ивер. По странно стечение на обстоятелствата, Пеещата гора не беше пострадала, макар че до нея се водеха невиждани по ярост битки. Със сигурност в това бе замесен прословутият „дух на котката“, пазителят на този клан.
И внезапно той си помисли, че още би могъл да успее за бала. Та нали Лойя с достоен за нещо по- полезно жар го бомбардираше с покани, въпреки че Ритор цял живот бе смятал баловете за празна суета и гнезда на разврата.
Магът вдигна поглед към небето. Комай вече се беше отдалечил достатъчно, пък и силата на Водата доста бе отслабнала в този час. Размърда рамене, усещайки познатата песен на сгъстяващия се зад плещите му вятър, отблъсна се колкото можа силно от земята и излетя. Колко лесно стана сега… да бе била с него поне част от сегашната сила одеве на разсъмване…
Днес ще иде на бал. Ще издири Лойя, даже ако за това му се наложи да й прекъсне оргазма. Ще я накара да му разкрие всички клюки и да разпита всичките си шпиони. Тя ще му каже всичко. Кой знае защо Ритор не се съмняваше, че ще успее да научи от Котката как и от кого е било извършено предателството. Не вярваше, че опитните чародеи на Огъня са позволили да бъдат толкова лесно надвити, дори и да са били изненадани.
А освен това жадуваше да погледне в очите онези от Водните, които щяха да дръзнат да довтасат в двореца на Ивер след всичко случило се.
— Приятно ми е да се срещнем, Ритор — рече му насреща мек, преливащ се като студен ручей глас.
Главата на Водния орден стоеше, увил се в походното си наметало. Изглеждаше спокоен, главата му бе вдигната високо, в очите — нито помен от предизвикателство или присмех, само обичайната светска любезност, сякаш схватката сред руините на замъка е било само лош сън.
— Навярно се шегуваш, Торн — Ритор владееше гласа и лицето си не по зле от врага. — Ако не беше този бал…
— Прекрасно те разбирам — без да се усмихне, изрече Торн. Високата му, почти кльощава фигура мамеше, че е крехка, но кой друг, ако не Ритор познаваше убийствената мощ на този изтънчен магьосник. — На твое място бих се чувствал по същия начин.
— Тогава какво искаш?
— Беседа. От Лойя няма как да се измъкнеш.
Ритор почувства хладни тръпки по гръбнака. Какво значи това? Нима…?
Прекосиха коридора. Пространството рязко се разшири в грамадна зала, без съмнение добре измайсторена, макар и твърде много подражаваща на елфическа архитектура. Видя празничната тълпа край масичките с почерпката, големия оркестър, който настройваше причудливи духови инструменти — Котките изпитваха необяснена неприязън към струнна и клавишна музика — и всичко това потопено в сребрист блясък на роса сред старото злато на листата и облъхвано от лек свеж ветрец… И ромолене на ручей. В залата на Лойя всички Стихии присъстваха поравно.
— Няма да се измъкнеш от бала на Ивер, Ритор — настойчиво повтори Торн, а острата му брадичка описваше някакви сложни фигури във въздуха, сякаш вълшебникът не издържаше натиска на просторната си синя яка. — Трябва да си дадеш сметка за това. Нещата стигнаха твърде далеч, за да опазваме някакви глупави традиции. Избирай, Ритор: или мира, или традициите. Не можем да те пуснем оттук. Ако се наложи, ще пролеем кръвта на стопанките.
— С което ще настроите всички кланове срещу себе си — изцеди от себе си Въздушният.
— О, тук си в грешка — Торн не забравяше да раздава светски поклони на присъстващите господа и да пуска ослепителни усмивки, придружени от дежурни комплименти — за дамите. Ритор мрачно крачеше до него, втренчил се в пода пред нозете си. — В грешка си, Убиецо на Дракона. Далеч не всички ордени ще го сторят. Единство както е нямало, така няма и да има. Пък и ние ще намерим какво да кажем, ако някой посмее да задава въпроси. Вашите приятели ще почнат да ни отмъщават, така е. Но с тях ще можем да се спазарим. Е, да — той престорено въздъхна, — тогава входът на това чудно местенце ще бъде навеки закрит за нас. Всъщност, той ще бъде затворен и без това… ако осъществиш замислите си и призовеш в нашия свят Дракона.
— Драконът не може да бъде призоваван — с глуха печал каза Ритор. — Той идва сам, когато настъпва неговото време…
— Вече чух това становище — насмешливо възрази Торн. — Правичката казано, Ритор, и двамата имаме еднаква цел. Като пропуснем високопарните изрази, ти също се стремиш към власт, неограничена власт над клановете в Средния свят. И предполагаш, че ако привлечеш на своя страна колкото се може повече магове, някак си ще успееш да убедиш Дракона, че ще си му, да кажем, полезен. Много разумен план, няма що. Крилатите Господари винаги са били благосклонни към онези, които служат вярно, че и предатели не обичат. Както и ние с теб. Какво се стягаш — сърбят те ръцете да ми залющиш един шамар ли? Банална плесница без никакви магически екстри? И да го сториш, Ритор, истината си е истина.
— Какво искаш, Торн? — равно произнесе Въздушният. Самообладанието му бе пословично. Макар че този път му се наложи да го изразходва докрай.
