нагоре, залюля го. От разликата в налягането му заглъхнаха ушите. А после докосна камъните, вече без предишната убийствена скорост, изтърколи се по склона и накрая замря, вкопчил изтръпнали пръсти в клоните на храстите, които растяха по ръба на хлътнатината, бележеща отдавна пресъхналия отбранителен ров. Малко по-встрани ровът бе оцелял, понеже в този участък твърдината не е била щурмувана. Беше запазил внушителна дълбочина и острите колове по дъното си. Наклонът спокойно можеше да засили Ритор право върху тях.
Бе много тихо. По-точно му се струваше, че наоколо цари тишина. Чуваше само бученето и пулсациите на кръвта в ушите си. Ритор се надигна, размърда челюсти, за да възстанови слуха си.
Неподвижното тяло на Таниел лежеше наблизо. Бегъл поглед беше достатъчен, за да се убеди — момчето е мъртво. Паднало по гръб върху камъните. В натрошената, изкълчена плът повече нямаше живот.
Въпреки това Ритор пристъпи към трупа на племенника си. След като не го е опазил, поне да отнесе тялото…
Земята затрепери и се раздвижи под нозете му. Мътни фонтанчета бликнаха край предводителя на Въздушния клан. Ритор рязко вдигна глава — през пробойната в стената на замъка го гледаха Водните чеда.
Проклятие!
И той побягна. Почвата под него се разкашкваше, превръщаше се в кално блато. Но той тичаше и скоро се отдалечи, а враговете му не го виждаха сред дърветата. Пък и не е толкова лесно да бъде сразен най- могъщия от клана на Въздуха. Дори във враждебен за него час!
ГЛАВА ВТОРА
Виктор остави димящата слушалка на масата. Ставащото приличаше на глупав сън, когато светът наоколо се разпада и го прави бавничко, с ехидна усмивка. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Пукат се тръби, гърмят кинескопи, палят се телефони… какво може да се запали в неотдавна купения вносен телефон? Изолацията на кабелите, графитът в микрофона? Всъщност какъв ти графит, миниатюрното електронно микрофонче не може толкова много да пуши!
Но то пушеше и струйката задушлив черен дим се извиваше злорадо. Виктор се сети за идиотските си детски развлечения, когато заедно с тайфата набираха случаен номер и, давейки се от смях, крещяха със солиден, „възрастен“ глас: „Телефонната централа гори, сложете слушалката в леген с вода!“
Може би наистина…
„Още миг — и ще почна да се смея. Позорно, истерично. Ще се кикотя, обърнал гръб на умиращо дете…“
Тази мисъл беше вярната. Тъпотиите бяха забравени начаса, главата му се избистри. Виктор загърби печалните останки на телефона и отиде при момичето. Тя беше все така в съзнание, което бе много добре. Но защо е толкова бледа?
Приведен над неочакваната пациентка, той внимателно повдигна окървавения пуловер. Момичето леко се обърна, за да му помогне. Браво на нея.
Пуловерът се смъкна без затруднение, което беше и добре, и странно. Добре, защото ако кръвта не е засъхнала, залепяйки дрехите към тялото — значи раната е съвсем отскоро. Странно, защото кървенето продължаваше…
— Как е? — попита момичето. Спокойно, без мелодраматичен напън, който понякога използват госпожиците, порязали си някое пръстче.
— Горе-долу — отвърна Виктор със същия изненадващо спокоен тон.
Очакваше да види абсолютно всичко. Грозно цъфнала плът, отворена от гърлото на счупена бутилка, или дори пълна липса на каквото и да е — даже и драскотина по кожата. В края на краищата, окървавеното момиче можеше да се окаже жив шперц за шайка непълнолетни обирджии. А той все още не е затворил вратата!
Рана обаче действително имаше. Тънък разрез — като при хирургична операция, но той вече не кървеше.
— Леко ме засегнаха — промълви момичето, сякаш четеше мислите му. — При прехода. Не болеше, само потече кръв…
— При прехода, разбирам… — Виктор гледаше раната като омагьосан. Провървяло му е на момиченцето. Изглежда са я резнали с бръснач. Но не чак толкова сериозно. Пък и кръвта се съсирва бързо. И девойката не се е паникьосала. Даже той, възрастният и доста як мъж, избягваше вечер да минава през подлези, където лампите винаги бяха изпочупени, често гадно вонеше, а в ъглите се мяркаха безформени сенки на клошари, намерили място за нощувка. Та някой бе нападнал момиченцето. Долно животно. Тя обаче е герой… Отскубнала му се е, изтичала до най-близкия вход и едва пред вратата се е строполила… за щастие, не от загуба на кръв, както той си мислеше отначало.
— Всичко ще бъде наред — каза той. — Честна дума. Има само драскотина. Даже няма нужда от шев. Ще я промия с кислородна вода…
— Добре, Виктор.
Тя го гледаше преценяващо и сериозно. Не както гледа дете. И — пак изненада — тя го нарече по име!
— Откъде ме познаваш? — остро попита Виктор.
Момичето мълчеше. Изглежда, тази нощ нямаше да има лесни отговори.
Виктор се запъти към антрето. Бързо заключи. После откачи от забития на стената пирон ключовете от втората брава, която досега почти никога не бе използвал. Залости и нея.
Барикадира се, значи!… Зад една рехава врата от шперплат и две жалки заводски брави. Моят дом е моята крепост…
…Виктор се отлепи от стената. Краката му леко трепереха, но никакви други простотии не му се промъкваха в акъла. Воден от някакъв немислим подсъзнателен автопилот, той отвори аптечката, която висеше в антрето и изтърси от нея в шепите си найлонов пакет с бинт и лейкопласт.
„Май и ти се нуждаеш от лекуване“, рече си вяло…
Момичето продължаваше да лежи и да го гледа. Виктор бързо откъсна парче бинт в стремежа си да намери утешение в рутинни манипулации, намокри го с кислородна вода и внимателно проми тънкия разрез. Кислородната вода засъска, разяждайки изсъхналата кръв. Момичето се намръщи.
— Откъде ме познаваш, а? — попита Виктор докато разхвърляше изрезките лейкопласт. Полезно е да
