— Позволете ми да обясня… — обади се Кътбърт.
— Един момент, ако обичате — прекъсна го Пендергаст. — Когато проверихме сандъците, открихме нещо твърде любопитно. — Той посочи повредения сандък. — Обърнете внимание на дъските. Върху тези тук има дълбоки драскотини от нокти. Експертите ни по съдебна медицина ми казаха, че драскотините върху жертвите по всяка вероятност са от същия предмет или инструмент.
Пендергаст млъкна и съсредоточено погледна Кътбърт.
— Нямах представа… — смотолеви той. — Нищо не беше изнесено. Само си помислих, че…
Той не продължи.
— Питам се, докторе, дали бихте ни казал нещо за тези сандъци?
— Няма нищо сложно за обясняване — отвърна Кътбърт. — Няма никаква мистерия. Сандъците са от една стара експедиция.
— Подочух това — каза Пендергаст. — Коя експедиция?
— Експедицията на Уитлеси — отговори Кътбърт.
Пендергаст изчака.
Накрая Кътбърт въздъхна.
— Експедиция в Южна Америка отпреди пет години. Не беше… съвсем успешна.
— Беше катастрофална — подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: — Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.
— Това е преувеличение — отсече Кътбърт. — Не е имало никакъв скандал.
Пендергаст ги изгледа.
— А сандъците? — попита той със спокоен тон.
— Бяха доставени впоследствие — отговори Кътбърт. — Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет — статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.
Пендергаст кимна.
— Продължавайте.
— Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. — Кътбърт посочи към сандъка. — Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.
— Какво беше взето?
— Точно това беше доста странно — продължи Кътбърт. — От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.
— Искате да кажете, че нищо не е липсвало? — попита Пендергаст.
— Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.
— Семенници? — попита Пендергаст.
— Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…
Той не продължи.
— Добре би било да ми разкажете за тази експедиция — каза Пендергаст.
— Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха — вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката — от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.
— Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?
Кътбърт сви неловко рамене.
— За това — отвърна той с оправдателен тон — питайте Фрок. Той е шеф на отдела.
— Колекциите ни са огромни — каза Фрок. — Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. — Той въздъхна. — Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.
И многозначително изгледа Кътбърт.
— Това беше много отдавна! — отвърна язвително Кътбърт.
— Как установихте, че в неотворените сандъци няма редки артефакти? — попита Пендергаст.
— В дневника си Уитлеси намекваше, че статуетката в малкия сандък е единствената ценност.
— Може ли да видя този дневник?
Кътбърт тръсна глава.
— Изчезна.
— Вие ли разпоредихте преместването на сандъците?
— Предложих на доктор Райт, след като разбрах, че е бърникано в тях — отвърна Кътбърт. — Оставихме материалите в оригиналните сандъци, докато бъдат проучени. Това е едно от правилата на музея.
— Следователно сандъците са пренесени в края на миналата седмица — измърмори почти на себе си Пендергаст. — Точно преди убийството на двете момчета. Какво е търсел убиецът? — Той отново погледна Кътбърт. — Какво казахте, че е взето от сандъците? Семенници, така ли?
Кътбърт дигна рамене.
— Както вече казах, не знам точно какво представляваха. Приличаха ми на семенници, но аз не съм ботаник.
— Можете ли да ги опишете?
— Минаха години и не си спомням добре. Едри, овални, тежки. С грапава повърхност. Светлокафяви. Надниквал съм в сандъка само два пъти, нали разбирате. Веднъж, когато пристигна, и миналата седмица, когато взех Мбун. Така се казва статуетката.
— Къде е статуетката сега? — попита Пендергаст.
— Подготвят я за изложбата. Вече би трябвало да е поставена. Днес ще бъде приемането.
— Извадихте ли и нещо друго?
— Не. Статуетката е единственият уникат.
— Бих искал да я видя — каза Пендергаст.
Кътбърт започна да тъпче с притеснение на едно място.
— Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?
Фрок се изкашля.
— Марго, приближете ме, ако обичате — помоли той.
Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.
Всички го погледнаха.
— Благодаря — каза той, след като се надигна.
После обходи с поглед присъстващите един по един.
— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая
