той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?
— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.
— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.
В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.
И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.
Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.
— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!
Той не можеше да скрие възбудата си.
— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.
И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.
— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.
Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.
— Но, професоре, как е възможно подобно създание…
Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.
Той я стисна необичайно силно.
— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?
Той стисна още по-силно ръката й.
19
На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.
Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.
— Допада ли ви малката ми художествена галерия? — попита операторът с непристойна усмивка.
Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.
— Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история — саркастично отвърна Смитбек.
Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.
— Как я понасяш? — едва поемайки си въздух, запита той оператора.
— Какво да понасям? — отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.
— Добре дошъл! — долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.
Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.
— Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!
Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.
Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.
Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най- незначителния детайл — чак до провисналата от устата лига.
Но „ерата на естествената среда“ беше отминала и заточиха Фон Остер в Залата на бръмбарите. Отхвърляйки с презрение всички предложения за пенсиониране, той с въодушевление беше поел ръководството на лабораторията по остеология, в която всевъзможни животни — предимно от зоологическите паркове — бяха превръщани в чистички белезникави кости за всевъзможни изследвания или изложби. Така или иначе, уменията му като майстор ваятел си оставаха ненадминати и затова го бяха поканили да разработи специална шаманска серия за изложбата „Суеверие“. Смитбек искаше да посвети цяла глава от книгата си тъкмо на тези негови усилия.
В отговор на поканата Смитбек влезе в препарационната зала. До този момент не беше пристъпвал в това прочуто помещение.
— Толкова се радва, че можеш видя моя работилница — каза Фон Остер. — Сега тук не много хора заради тез ужасни убийства. Наистина много се радва!
Работилницата приличаше по-скоро на странна готварница. Покрай една от стените бяха подредени дълбоки цистерни от неръждаема стомана. От тавана близо до цистерните висяха огромни макари, вериги и куки за по-едрите туловища. В средата на пода имаше канализационна скара, в която се беше заклещила дребна строшена кост. В един отдалечен ъгъл на работилницата се мъдреше носилка на колела от неръждаема стомана с едро животно върху нея. Ако не беше завързаната за крака му голяма табела с надпис с ръкописни букви, Смитбек изобщо нямаше да се досети, че вече почти напълно разложената пихтия някога е била „Морска крава от Саргасово море“. Около нея лежаха шила, щипци и малки ножове.
— Благодаря, че ми отдели време — каза Смитбек.
— Няма за какво! — гръмогласно възкликна Фон Остер. — Бих искал да е отворено за туристи, но ти знаеш, че тази зона затворена за тях, което жалко. Трябваше да видиш носорог. Gott4, била голяма работа!
Прекосявайки с бързи крачки помещението, той показа на Смитбек цистерната с трупа на зебрата. Независимо от абсорбатора, който изсмукваше изпаренията, миризмата беше много силна. Фон Остер повдигна капака и се дръпна горделиво встрани.
— Какво каже за това!
Смитбек погледна пихтиестата кафеникава течност, с която беше пълна цистерната. Под мътната повърхност лежеше подпухналото туловище на зебрата, чиято плът и меки тъкани бяха започнали да се втечняват.
— Малко е подута — измърмори тихо Смитбек.
— Какво искаш да кажеш е това подута? Прекрасна е! Отдолу е нагревателят. Поддържа постоянна температура на водата деветдесет и пет градуса. Виж, първо изкормваме труп и го пускаме в цистерната. След това накисва и след това издърпваме тапа и всичко изтича в шахта. Остават само тази голяма купчина мазни кокали. Тогава отново напълваме цистерната, добавяме малко стипца и сваряваме тези кокали. Не бива да вариш дълго, защото омекват. — Фон Остер спря да си поеме свеж въздух. — Нали знаеш, също както свари пиле много дълго. Пфу! Лошо! Но тези кокали още мазни, затова измива mit5 бензин. Това прави чисто бели.
— Господин Фон Остер… — започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. — Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?
