Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.
— Какво, има? — попита тревожно Рикман.
Кътбърт рязко вдигна ръка.
Тишина.
Най-после той се извърна от вратата.
— Стори ми се, че чух нещо. — Погледна към Рикман. — Лавиния? Би ли дошла за момент?
— Какво има?
Кътбърт я дръпна настрана.
— Подай ми фенерчето — каза той. — Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го тя почти шепнешком.
— Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.
— А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.
— Знам. Може би всичко ще е наред. Но вратите на изложбата бяха още по-дебели… Бих искал да предприема някои предпазни мерки.
Той се обърна към директора.
Райт го изгледа с помътени очи.
— Уволнен! Освободи бюрото си до пет часа в понеделник.
Кътбърт сграбчи Райт и го премести насила в един от столовете. С помощта на Рикман избутаха масата пред дъбовата врата на лабораторията.
— Това все пак ще го позабави — каза Кътбърт и изтупа сакото си. — Достатъчно, за да го улуча няколко пъти, ако имам късмет. Забележим ли нещо обезпокоително, искам да влезеш през задната врата в Залата на динозаврите и да се скриеш. След като долу защитните врати са спуснати, към залата няма никакъв достъп. Това означава, че между теб и онова там ще има цели две врати. — Кътбърт отново се огледа неспокойно. — Междувременно нека се опитаме да счупим този прозорец. Така все пак някой може би ще чуе виковете ни.
Райт се изкикоти.
— Не можеш да счупиш стъклото, не можеш, не можеш! Устойчиво е на удар.
Кътбърт обиколи лабораторията и най-накрая намери парче желязо. Опита се да го напъха вертикално между пречките на решетката, но то отскочи от стъклото и се изплъзна от ръцете му.
— По дяволите! — измърмори той, разтривайки дланите си. — Можем да счупим прозореца с изстрел — добави той. — Имаш ли скрити патрони някъде?
— Вече не разговарям с теб — отсече Райт.
Кътбърт отвори шкафа и затършува в тъмното.
— Няма нищо — каза след малко той. — Не можем да си позволим да хабим патрони за прозореца. Останали са само пет.
— Нищо, нищо, нищо. Не казваше ли същото и крал Лир?
Кътбърт въздъхна тежко и седна. В стаята отново надвисна тишина, нарушавана единствено от вятъра и дъжда. И от тътена на далечните гръмотевици.
Пендергаст намали звука на радиостанцията и се обърна към Марго.
— Д’Агоста е в беда. Трябва да побързаме.
— Оставете ме тук — тихо каза Фрок. — Само ще ви забавя.
— Много любезно от ваша страна — отговори Пендергаст. — Но се нуждаем от вашия ум.
Той пристъпи предпазливо в коридора и зашари с лъча на фенерчето си в двете посоки. Подаде сигнал, че всичко е чисто, и тръгнаха по коридора. Марго тикаше количката колкото й беше възможно по- бързо.
Докато се придвижваха напред, Фрок прошепваше от време на време кратки наставления. Пендергаст спираше на всяко разклонение с насочено фенерче да се ослуша и да помирише въздуха. След няколко минути пое дръжките на количката от ръцете на Марго, която не възрази. След поредния ъгъл се озоваха пред вратата на зоната за сигурност.
Марго се помоли безмълвно за стотен път планът й да се окаже спасителен, а не гибелен за тях — включително и за групата под подземието, — осъждайки ги на ужасяваща смърт.
— Третата вдясно! — извика Фрок, щом навлязоха в зоната. — Марго, помниш ли комбинацията?
Тя я набра, натисна лоста и вратата се открехна. Пендергаст приближи и приклекна до малкия сандък.
— Чакайте — каза Марго.
Пендергаст спря и повдигна въпросително вежди.
— Внимавайте миризмата да не се просмуче във вас — добави тя. — Увийте влакната в сакото си.
Пендергаст се поколеба.
— Ето — обади се Фрок. — Използвайте кърпата ми, за да ги хванете.
Пендергаст я огледа.
— Е — каза примирено той, — щом професорът жертва стодоларовата си кърпичка, и аз мога да пожертвам сакото си.
Извади радиостанцията и бележника си, напъха ги под колана на панталоните и съблече сакото си.
— Откога агентите на ФБР започнаха да носят ръчно ушити костюми на Армани? — шеговито подхвърли Марго.
— Откакто дипломираните студентки по етнофармакология започнаха да разбират от мода — отговори Пендергаст и разстла сакото си на пода.
Отдели внимателно сноп влакна и ги постави върху сакото. След това добави още няколко снопа. Накрая напъха носната кърпа в един от ръкавите, нагъна сакото на руло и завърза двата ръкава.
— Ще ни трябва канап, с който да го влачим — каза Марго.
— Виждам някакъв шнур до далечния сандък — посочи Фрок.
Пендергаст завърза сакото и повлече вързопа по пода.
— Хубаво сако беше! Жалко че отдавна не са почиствали пода. — После се обърна към Марго. — Миризмата дали ще е достатъчна, за да го подмами?
Фрок кимна енергично.
— Според екстраполатора обонянието му е значително по-остро от нашето. Не забравяйте, че е проследило сандъците чак до това хранилище.
— И сте убеден, че… храната, която е погълнало тази вечер, не го е заситила?
— Господин Пендергаст, човешките хормони са недостатъчен заместител. Убедени сме, че създанието живее благодарение на това растение. — Фрок отново кимна. — Ако долови миризма на голямо количество влакна, ще ги открие.
— Тогава да тръгваме — каза Пендергаст и повдигна внимателно вързопа. — Достъпът до долното ниво е на неколкостотин метра оттук. Ако сте прав, от сега нататък се излагаме на значителна опасност. Създанието ще се насочи към нас.
Побутвайки количката пред себе си, Марго последва агента в коридора. Той затвори вратата и групичката забърза обратно сред тишината на Старото подземие.
53
Д’Агоста пристъпваше приклекнал през водата с насочен към непрогледния мрак пистолет. Беше угасил фенерчето, за да не разкрива местоположението си. Водата се носеше бързо между краката му, а миризмата на водорасли и вар се смесваше с непоносимото зловоние на създанието.
— Бейли, там ли си? — прошепна в мрака той.
— Да — отговори Бейли. — Чакам на първото разклонение.
— Имаш повече куршуми от мен. Ако изникне този кучи син, искам да ме прикриваш, докато мина отзад и се опитам да разбия бравата.
— Разбрано.
