Д’Агоста закрачи към Бейли с премръзнали от студената вода крака. Неочаквано чу неясни шумове в мрака пред себе си, последвани от тихо плискане на вода — първия път по-далеч, а после все по-близо. Бейли стреля два пъти, а няколко души зад Д’Агоста започнаха да хленчат.
— Господи! — чу той вика на Бейли, а след това нещо изхрущя.
В следващия миг Бейли изкрещя и Д’Агоста усети водата пред него да се разплисква.
— Бейли! — извика той, но му отговори единствено бълбукането на водата.
Измъкна фенерчето и освети тунела пред себе си. Нищо.
— Бейли!
Няколко души зад гърба му плачеха, а един крещеше истерично.
— Млъкнете! — извика умолително Д’Агоста. — Трябва да чуя!
Писъците заглъхнаха. Зашари с лъча по стените и тавана, но не забеляза нищо. Бейли беше изчезнал и миризмата отново беше намаляла. Полицаят може би беше улучил създанието или се беше оттеглило временно заради изстрелите. Насочи светлината надолу и забеляза, че изтичащата между краката му вода е червена. Видя течението да отнася откъснато парче син плат от полицейска униформа.
— Имам нужда от помощ! — изсъска през рамо.
Смитбек мигновено застана до него.
— Насочи светлината по коридора.
Д’Агоста опипа каменния под с ръка. Забеляза, че нивото на водата се е повдигнало: щом се приведе, тя плисна към гърдите му. Нещо мина покрай носа му — парче плът от Бейли — и той се извърна за момент.
Не напипа пистолет.
— Смитбек — каза Д’Агоста, — връщам се да разбия бравата. Не можем да си позволим да се мотаем повече, когато това нещо ни дебне. Потърси пистолета на Бейли във водата. Ако забележиш или подушиш нещо, викай.
— Оставяте ме тук сам? — попита притеснен Смитбек.
— Имаш фенерче. Само за минутка. Можеш ли да го направиш?
— Ще опитам.
Д’Агоста стисна рамото му и тръгна назад. Това журналистче беше куражлия.
Някой го хвана, докато се промъкваше през групата.
— Моля ви — чу той женски глас, — кажете ни какво става!
Той деликатно отклони ръката.
Докато се отдалечаваше, чу гласа на кмета, който се опитваше да успокои жената. Може би следващия път ще гласува за дъртото копеле.
— Всички да се дръпнат назад — каза Д’Агоста, заставайки пред вратата.
Знаеше, че трябва да застане на достатъчно разстояние, за да избегне евентуално рикоширалите куршуми. Но бравата беше много масивна и щеше да му е трудно да се прицели в тъмното.
Приближи се на метър от вратата, насочи дулото към бравата и стреля. Когато димът се разсея, напипа дупката в центъра на бравата. Не беше успял да я разбие.
— Мамка му! — измърмори Д’Агоста.
Насочи дулото право срещу резето и отново стреля. Този път успя. Натисна с тежестта на цялото си тяло.
— Някой да ми помогне! — извика той.
Няколко души моментално се втурнаха към него. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително и водата нахлу през процепа.
— Смитбек! Откри ли нещо?
— Намерих фенерчето му! — долетя от мрака гласът на младежа.
— Добро момче. Връщай се веднага!
Д’Агоста прекрачи през входа и видя от другата страна на вратата да виси също такава халка. Върна се и заизбутва останалите през вратата. Преброи трийсет и седем души. Бейли вече го нямаше. Смитбек беше последен.
— Така. Да затворим вратата! — извика Д’Агоста.
Едва успяха да я избутат срещу течението.
— Смитбек! Светни насам. Може би ще успеем да я залостим по някакъв начин.
Огледа я за секунда. Ако можеха да натикат някакъв метален лост през халката, вероятно щеше да издържи. Обърна се към групата.
— Трябва ми нещо — каквото и да е — но метално! — извика той. — Някой носи ли парче метал, с което да залостим вратата?
Кметът се промъкна през навалицата, приближи се до Д’Агоста и тикна малка колекция от метални предмети в ръцете му. Смитбек насочи светлината на фенерчето и Д’Агоста огледа сбирката от игли, бижута и гребени.
— Не вършат работа!
От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.
— Господи! Помогнете ми да затворим!
Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.
Д’Агоста изкрещя и още няколко души се присъединиха към групата, която притискаше вратата.
— Натиснете по-силно!
Последва рев и мощният удар изблъска всички назад. Отново натиснаха, но отворът продължи да се разширява — най-напред около десет-петнайсет, а после трийсет сантиметра. Зловонието стана непоносимо. Наблюдавайки разширяващия се отвор, Д’Агоста забеляза иззад ръба на вратата да се провират три дълги нокътя.
Съществото опипа ръба и протегна лапа напред, като изправяше и прибираше ноктите си.
— Исусе, дева Марийо и Йосифе! — чу Д’Агоста ужасения шепот на кмета.
Някой започна да припява монотонна молитва. Д’Агоста доближи дулото на пистолета до чудовището и стреля. Чу се оглушителен рев и силуетът изчезна сред разпенената вода.
— Фенерчето! — изкрещя Смитбек. — То ще свърши чудесна работа! Напъхай го в халката!
— Ще останем само с едно фенерче — отвърна задъхан Д’Агоста.
— Имаш ли по-добра идея?
— Не — прошепна Д’Агоста и добави високо: — Всички да натиснат!
Най-после вратата се тресна обратно в металната рамка и Смитбек натика фенерчето в халката. То се промуши и залости резето. Докато се опитваха да си поемат дъх, вратата отново се разтресе, но не помръдна.
— Бягайте! — изкрещя Д’Агоста. — Бягайте!
Всички се втурнаха през водата, като се подхлъзваха и падаха. Някой се стовари върху гърба му и Д’Агоста падна по лице. Изправи се и продължи напред, като се опитваше да не обръща внимание на рева и мощните трясъци, от които човек можеше да полудее. С усилие на волята насочи мислите си към фенерчето. Трябва да издържи! С Божията воля трябва да издържи! Групата спря на второто разклонение. Всички плачеха и се тресяха от ужас. „Време е да се свържа с Пендергаст и да се измъкнем от този лабиринт“ — помисли си Д’Агоста. Посегна към калъфа на радиостанцията и с ужас разбра, че е празен.
Застанал в предния охранителен пост Кофи мрачно се взираше в един монитор. Не можеше да се свърже нито с Пендергаст, нито с Д’Агоста. От периметъра все още му отговаряха Гарсия от командния пункт и Уотърс от компютърната зала. Всички други ли бяха мъртви? При мисълта за убития кмет и заглавията на първите страници на вестниците стомахът му се сви на топка.
Една ацетиленова горелка близо до огромната сребриста метална аварийна врата в източния край на ротондата мяташе призрачни сенки по високия таван. Остра миризма на разтопена стомана изпълваше въздуха. В Ротондата се беше възцарила необичайна тишина.
Хирурзи продължаваха да извършват ампутации до аварийната врата, но повечето гости си бяха
