капачката и изсипа съдържанието й в ретортата. При достатъчно светлина би могъл да се види и цветът — блед нефрит. Веществото започна да потъмнява заедно с покачването на температурата и бавно се плъзна надолу. Не след дълго водата закипя.
Изключи газта и изля течността в огнеупорна стъкленица. Това бе мигът, в който отварата се обхваща с длани, съзнанието се освобождава, извършват се ритуалните движения, а галещите изпарения се издигат и пълнят ноздрите. Но той никога не успяваше да изчака. За пореден път усети как изгаря небцето си, отпивайки от врялата течност. Усмихна се. Никога не се придържаше към правилата, които изискваше другите да спазват. Усещането за празнота се стопи още преди да се върне на мястото си. Вместо него се появи бавно затопляне, плъзнало се от върховете на пръстите към вътрешността на тялото. Постепенно придоби усещането, че целият гори. Обзе го чувство за щастие и безгранична власт. Сетивата му се изостриха до крайност. Стори му се, че вижда абсолютно всичко в непрогледния мрак. Пред очите му изплува огромният, вечно буден Манхатън, обзет от обичайното оживление: от коктейлната зала на седемдесетия етаж в центъра „Рокфелер“ до гладното скимтене на собствените му деца там долу — в тайни и забравени от Бога мрачни пещери.
Гладът им ставаше все по-остър. Не след дълго дори церемонията нямаше да ги удържи.
Но тогава нямаше да има нужда от нея.
Тъмнината изглеждаше до болка прозрачна и той затвори очи, заслушан в шума от потоците кръв през естествените проходи на вътрешното ухо. Щеше да остави клепачите спуснати, докато настъпи кулминацията на това усещане, а после яркото сребристо сияние щеше да си отиде. „Гланц“ е точната дума, доволно въздъхна той. Браво на този, който я е намерил.
Скоро — прекалено скоро — пищните цветове започнаха да избледняват. Но усещането за сила остана в мускулите и ставите да напомня в какво се бе превърнал. Да можеха сега да го видят някогашните му колеги. Тогава всичко щеше да им се изясни.
Изправи се почти със съжаление, че трябва да напусне това свързано с толкова голямо удоволствие място. Но работата не чака.
Предстоеше усилна нощ.
9
Марго приближи вратата и с погнуса установи, че си е все така мръсна, каквато е била винаги. Дори при традиционната за всички музеи търпимост към праха и мръсотията, входът на лабораторията по физическа антропология — популярна сред персонала като Стаята на скелетите, беше невъобразимо мърляв. Не е мит най-малко от миналия век, помисли си тя. Топката на бравата и пространството около нея лъщяха от дебел мазен слой. Понечи да отвори сака и да потърси салфетка, но после сграбчи топката и рязко я завъртя.
Осветлението беше мижаво, както винаги. Марго насочи очи към металните стелажи, които се издигаха от пода до тавана. Върху всеки от рафтовете лежеше човешки скелет, цял или на части. Повечето принадлежаха на туземни представители от Африка и двете Америки, но в момента Марго се интересуваше от сбирката за медицински, а не за антропологически изследвания. Доктор Фрок предложи да започнат със скелетите на хора с тежки костни малформации, допускайки възможността боледувалите от акромегалия или синдрома на Протей5 да хвърлят известна светлина върху състоянието на оня обезобразен скелет, който ги чакаше в лабораторията по съдебна антропология.
Въздъхна и тръгна между стелажите. Предстоящата среща нямаше да бъде от приятните. Шефът на лабораторията Сай Хагедорн беше почти на възрастта на подопечните си скелети, и също толкова изсъхнал. Той, заедно с портиерката на задния вход Кърли и Емълайн Спраг от отдел „Биология на безгръбначните“, бяха последните представители на старата гвардия. Вероятно по тази причина Сай упорито отказваше да модернизира каталожната си система, въпреки цялостната компютризация на музея и супермодерната лаборатория зад вратата в съседство. Назначен на работа тук, някогашният й колега Грег Кавакита се превърна в обект на изпепеляващо презрение от страна на Хагедорн само защото използваше лаптоп. В отговор той му лепна прякора Стъмпи, но само Марго и още неколцина дипломанти на Фрок бяха наясно, че това прозвище няма нищо общо с дребната фигура на шефа, а произтича от научното название
При мисълта за Кавакита я обзе чувство за вина. Някъде преди половин година бе получила съобщение от него на телефонния си секретар. Грег съжаляваше, че са загубили връзка, и изразяваше желание да си поговорят. Обещаваше да се обади на следващата вечер по същото време. Но когато телефонът звънна, тя отдръпна ръката си, механично посегнала към слушалката. Изчака включването на телефонния секретар и се заслуша в тихото съскане на лентата. Така и не разбра каква неведома сила й попречи да се обади. Всъщност отговорът й беше ясен. Кавакита бе част от всички тях… Заедно с Пендъргаст, Смитбек, лейтенант Дагоста и даже доктор Фрок. Именно неговата екстраполационна програма им помогна да разкрият Мбвун: съществото, което изтормози музея и продължаваше да нахлува в кошмарите й. Макар да си даваше сметка, че постъпва егоистично, тя нямаше никакво желание да разговаря с някого от участниците в онези ужасни събития. Ала по ирония на съдбата в момента затъваше в разследване, което…
Сприхаво покашляне я върна в действителността. Пред нея се беше изправил дребен старец в протъркан вълнен костюм и набраздено от безброй бръчки костеливо лице.
— Стори ми се, че някой мишкува из моите скелети — изръмжа Хагедорн, скръсти миниатюрните си ръчички на гърдите и въпросително подхвърли: — Е?
Въпреки волята си Марго усети как мимолетният унес отстъпва място на раздразнението. Неговите скелети, как не! Все пак успя да се овладее и измъкна лист хартия от сака си.
— Доктор Фрок иска тези образци да се изпратят в „Съдебна антропология!“ — сухо съобщи тя.
Старецът пое листа и бръчките му се врязаха по-дълбоко.
—
Да пукнеш дано, Стъмпи.
— Трябват ни спешно. Ако има проблем, обадете се на доктор Мериъм.
Споменаването на директорката изигра желаната роля.
— Хубаво, де. Но пак си е нередно. Елате.
Обърна се и я поведе към старо дървено бюро, издраскано и невероятно мръсно. На стената зад него беше разположена умопомрачителната картотека на Хагедорн, състояща се от стотици миниатюрни рафтчета. Очите му се сведоха към първата позиция от списъка на Фрок, а костеливият му показалец се плъзна по редицата. Накрая спря, измъкна пачка картончета и ги разтвори като тесте карти.
— 1930–926 — недоволно промърмори той. — Гаден късмет, разбира се. Намира се на най-горния стелаж, а аз вече не съм толкова млад… Високото ме притеснява, знаете.
Мълча известно време, после посочи червената точка в горния край на формуляра:
— Този скелет е медицински!
— И другите са такива — кратко отвърна Марго, въпреки че Хагедорн очакваше някакво обяснение. Администраторът помълча, прокашля се и веждите му се извиха във възмутена дъга.
— Щом настоявате — процеди и плъзна картончето по бюрото. — Подпишете тук, нанесете вътрешния си телефон и отдел, и не забравяйте да впишете името на Фрок в графата „Отговорник“.
Марго погледна протритата хартийка с подвити от старост ъгълчета. „И това ми било музейна картотека — помисли си тя. — От времето на баба ми.“
Името на скелета бе прилежно отпечатано в горния край: Хомър Маклийн. Един от заръчаните гости на Фрок — доколкото си спомняше, жертва на неврофиброматоза.
Наведе се, за да надраска подписа си в първата празна графа, но внезапно спря. Три-четири реда по- нагоре се мъдреше подписът на Кавакита с характерните му завъртулки. Оказа се, че преди пет години той също беше изследвал този скелет. Нищо чудно, сви рамене тя. Грег открай време си падаше по необичайното и анормалното, по крещящото изключение от правилата. Вероятно това беше причината да се интересува от доктор Фрок и неговата теория за частичната еволюция.
В главата й нахлуха спомените. Грег имаше навик да издебва отсъствието на Хагедорн, за да се завре в склада и да тренира спининг, сваляйки най-различни мумифицирани кости от високите стелажи с помощта на риболовната си макара. Наведе глава, за да скрие усмивката си.
