— Тя се намира под Сентрал Парк, лейтенант, а не в района на Западното депо — поклати глава Хейуърд. — Някои райони са по-цивилизовани от други. Но не забравяйте, че в същия материал се споменава и за канибали. — На лицето й се появи приветлива усмивка.
Уокси понечи да каже нещо, но размисли и стисна устни, като преглътна мъчително.
Тръгнаха мълком покрай релсите. Дагоста изведнъж си даде сметка, че пръстите му несъзнателно опипват големия „Смит и Уесън“, модел 4946. С удовлетворение си припомни, факта, че планираната им подмяна с 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, замислена някъде през 90-те, така и си остана само на книга.
Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.
— Нека мина напред, лейтенант — забеляза състоянието му Хейуърд.
Дагоста мълчаливо се отмести.
Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.
— Какво вони така, мамка му?
— Пикоч — поясни лаконично Хейуърд. — Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.
Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.
Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.
Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.
Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.
— Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг — рече тя. — Пазете се от тръбите.
— Какви тръби?
— Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.
— Наоколо няма никой.
— Тук са — увери го Хейуърд.
Дишането на Уокси стана още по-тежко.
Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.
Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.
— Според протокола трупът е бил открит в леговището, разположено отвъд срутено пешеходно мостче — съобщи тя. — Ето го там. — Фенерчето освети купчина ръждясало желязо, след което се премести към стенната ниша, която на пръв поглед не се различаваше от останалите. Беше издълбана на около половин метър от пода на тунела, с ширина и дълбочина от около метър и половина.
Дагоста се приближи и надникна. Кирлив матрак без постелки, подгизнал от кръв. Стените също бяха оплескани с кафяви петна, между които беше полепнало нещо, за което дори не му се искаше да мисли. Върху пода, постлан с вестници, се търкаляха вездесъщите смачкани кашони. Смрадта беше неописуема.
— И този е намерен без глава — прошепна Хейуърд. — Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.
При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.
— Главата намери ли се? — попита най-сетне той.
— Не.
Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.
От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.
— Май не са си давали много зор — констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. — Какво ти е, Джак?
Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.
Фенерчето отново се насочи към главата.
— Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед — промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.
— Лейтенант? — направи крачка напред Хейъуърд.
— Какво?
— Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.
— Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?
— Вече ви казах — те са наоколо. И наблюдават всичко.
Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.
— Какво искате да кажете?
— Ако искате да изследвате тази глава, ще трябва да я отнесете сам.
— О, Господи! — простена Дагоста, помълча и кимна: — Добре, сержант. Налага се да импровизираме. Подайте ми онзи пешкир.
Хейуърд заобиколи застиналия на място капитан Уокси, вдигна влажната кърпа и я разстла на цимента в близост до главата. След това покри дланта си с ръкава на униформеното яке и я избута върху нея.
Дагоста наблюдаваше действията й със смесица от отвращение и възхита, забравил парливото смъдене в очите си. Жената сръчно събра краищата на пешкира и ги завърза като бохча.
— Да вървим — кимна той. — Сержант, на вас се пада честта за последните почести.
— Няма проблем. — Хейуърд вдигна вързопа, като го държеше колкото може по-далеч от тялото си.
Но едва тръгнали по обратния път, във въздуха се разнесе тихо свистене и една бутилка се пръсна в стената, на сантиметри от главата на Уокси.
— Стой! Полиция! — светкавично се завъртя Дагоста.
От мрака бръмна втора бутилка. Някакъв странен гъдел в основата на гръбнака му позволи по-скоро да усети, отколкото да види заплашително приближаващите се фигури.
— Само трима сме, лейтенант — напрегнато прошепна Хейуърд. — Предлагам да се омитаме!
От мрака долетя дрезгав вик, последван от втори, сетне се разнесе тропот на бягащи крака. Зад гърба им Уокси изцвили от ужас.
— За Бога, капитане, съвземи се! — кресна Дакота.
Но Уокси сякаш не го чу, от устата му излиташе тихо скимтене. Извърна поглед към миниатюрната фигура на сержант Хейуърд, изпъната като струна. Деликатните й ръце висяха отстрани на тялото, в едната от тях се поклащаше опакованата глава. Тя шумно си пое въздух и се извърна с лице към стълбата.
— Не ме изоставяйте, моля ви! — проплака Уокси.
Дагоста го хвана за рамото и грубо го блъсна пред себе си.
Това изглежда беше достатъчно. Дебелакът се пробуди и започна да подтичва по обратния път,
