Доктор Брамбъл изръмжа нещо под носа си.
— Да не е на?… — започна Марго и кимна към скелетите.
— Не, нямат връзка — мрачно отвърна Фрок.
За миг над лабораторията надвисна тишина. После, сякаш по силата на негласна уговорка, двамата мъже се върнаха към масата с неидентифицирания скелет. Не след дълго оттам започнаха да се чуват нови отровни реплики. Марго въздъхна и обърна гръб на инсталацията за електрофореза. За да систематизира събраните данни, щеше дай трябва най-малко един цял предобед.
Очите й отново се спряха на плика. Вдигнаха шум до Бога, за да ги получат с максимална бързина, а сега ги бяха забравили. Реши да им хвърли един поглед, преди да се захване с работа.
Защипа първата тройка върху осветения екран на стената. И трите показваха горната част на неидентифицираното тяло. Макар и по-неясно в сравнение с обикновеното наблюдение, те потвърждаваха вече известното: силно изразени малформации на костите, с гротескни удебелявания и ръбове почти навсякъде.
Следващата серия показваше лумбалния сектор.
Веднага обърна внимание на четири малки петна, бели и ярки. Придърпа увеличителя, за да ги разгледа под окулярите. Оказа се, че това са ясно очертани триъгълници в основата на гръбначния стълб. Метал, определи Марго. Единствено металът изглежда по този начин под рентген.
Изправи се и бавно се огледа. Надвесени над останките, двамата учени продължаваха да си разменят хапливи реплики.
— Елате да видите нещо — подвикна им тя.
Пръв пристигна Брамбъл. Заби нос в снимката, после отстъпи крачка назад и отново погледна.
Миг по-късно се дотъркаля и Фрок, в очите му светеше любопитство. Количката му неволно закачи панталоните на съдебния лекар.
— Ако обичате — промърмори той и безцеремонно изблъска опонента си с помощта на тежкото съоръжение за придвижване. След което се наведе напред и се втренчи във визьора.
В залата се възцари мъртва тишина, нарушавана единствено от тихото бучене на вентилатора над полуизгнилия скелет. Тези двамата май тотално се объркаха, помисли си Марго.
13
Дагоста прекрачи прага на кабинета и се закова на място. В очите му се появи безкрайно недоумение. Обстановката беше като в крайпътна кръчма, която иска да мине за изискан ресторант. Тежки мебели от фалшив махагон, приглушена светлина, дебели завеси, евтини украшения от ковано желязо, от които висяха жълтеникави стъкълца, претендиращи да минат за диаманти. Това беше първата му поява тук след назначаването на Хорлокър за началник на управлението. Изведнъж изпита желанието да повика келнера и да си поръча един „Гибсън“.
Началникът Редмънд Хорлокър се беше разположил зад огромно, абсолютно голо писалище. От креслото срещу него преливаше туловището на Уокси, който споделяше приключенията си от предишния ден и очевидно бе стигнал до кулминацията. По думите му тримата били нападнати от разярена тълпа бездомници, която той, Уокси, успял да респектира с оръжие в ръка, докато Дагоста и Хейуърд се изтеглят на безопасно разстояние. Хорлокър слушаше е безизразно лице.
Дагоста плъзна поглед по лицето на капитана, което ставаше все по-оживено. От опит знаеше, че няма смисъл да се намесва, тъй като нямаше да промени абсолютно нищо. Уокси бе началник на районно управление, докато той самият се явяваше в главното полицейско управление от дъжд на вятър и това го лишаваше от каквито и да било възможности да впечатлява върховния вожд. Нещата биха могли да приключат съвсем просто — като в разследването се включат повече хора. Но тих вътрешен глас вече нашепваше, че въпросното разследване ще се окаже от онези, при които количеството на неприятностите е далеч над нормалното. По тази причина не виждаше нищо лошо в самохвалството на Уокси, разбира се, ако поеме част от отговорността. Колкото повече се пъчиш в началото, толкова повече лайна ще изядеш накрая, увери го тихият вътрешен глас.
Уокси завърши епопеята и в кабинета се възцари тишина, натежала от авторитета на притежателя му.
— Ваш ред е, лейтенант — прокашля се най-сетне той и вдигна поглед към Дагоста.
— Все още е рано да се каже дали има някакво отношение към новите убийства или не, сър — изпъна гръб той. — Но си струва да се провери и във връзка с това не бих отказал известна подкрепа, имам предвид човешка сила…
Античният телефон издрънча и Хорлокър вдигна слушалката.
— Това ще почака! — лаконично отсече той, затвори и отново насочи поглед към Дагоста.
— Любител ли сте на „Поуст“?
— Понякога го преглеждам — отвърна лейтенантът, моментално усетил накъде вървят нещата.
— И познавате тоя Смитбек, дето бълва цялата помия?
— Да, сър.
— Приятели ли сте?
Дагоста забави отговора си.
— Не съвсем, сър.
— Не съвсем, значи — промърмори шефът. — Но в своята книга за чудовището в музея Смитбек твърди, че сте първи дружки. Ако се вярва на думите му, по време на онзи дребен инцидент в Природонаучния, вие двамката сте спасили човечеството едва ли не с голи ръце.
Дагоста замъча. Собствената му роля на тържественото откриване на Световната експозиция на суеверията в онази апокалиптична вечер отдавна беше потънала в забвение. Никой от новото ръководство на полицията не изпитваше желание да признае заслугите му.
— Вашият „не съвсем“ приятел Смитбек направо ни побърка! Изневиделица привлече вниманието на този луд град, главно защото обяви проклетата си награда! Именно в тази посока са съсредоточени и усилията на „известната“ подкрепа в човешка сила, за която споменахте. Всъщност вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. — Началникът недоволно се размърда в огромния кожен трон. — С две думи, вие твърдите, че убийството на Уишър притежава един и същи почерк с тези на бездомниците, така ли?
Дагоста само кимна.
— Хубаво. Ние не искаме убити бездомници в границите на Ню Йорк, защото това е грозно и създава проблеми. Но истинските проблеми възникват, когато е убита обществена фигура. Ясен ли съм?
— Напълно — отвърна Дагоста.
— Искам да кажа, че сме разтревожени от убийствата на скитниците и ще опитаме да ги разкрием. Но от друга страна, скитници мрат всеки ден, драги Дагоста. Което между нас казано, си е в реда на нещата. Всички го знаем. Същевременно градът е настръхнал от обезглавяването на една светска красавица. Кметът настоява за
— Слушам, сър! — изпъна гръб Уокси.
Дагоста отчаяно въздъхна. Самоходното дрънкало Уокси бе последният човек, от когото се нуждаеше. Вместо подкрепа в жива сила щеше да се наложи да отдели от своите хора, за да го пазят. И вероятно щеше да му възложи нещо синекурно, за да не му се мотае из краката. Но заповедта на началника на полицията поставяше и друг, чисто субординационен проблем: полицейски капитан и началник на районен участник минаваше под разпореждането на лейтенант от отдел „Убийства“. Как на практика ще стане това, по дяволите?
— Дагоста! — строго го изгледа началникът.
Лейтенантът вдигна поглед.
— Какво?
— Зададох ви въпрос. Какво става в този музей?
— Трупът на Уишър е изследван и предаден на близките.
