— Да не би да говорите за онази, дето се появи с изключена сирена? Но това стана в четвъртък призори, а не в сряда. — В слушалката се чуваше шумоленето на прелиствания журнал. — Да, ето я. Дошла е малко след пет сутринта.
— Вярно бе, четвъртък беше. Къде ми е акълът?
Смитбек благодари и окачи слушалката. Вълнението му нарасна.
Върна се в бара с доволна усмивка. Едно обаждане беше достатъчно, за да открие отговора на въпроса, над който тъпият Хариман кой знае откога си блъска главата.
Нещата се връзваха. Отдавна беше наясно, че от време на време Дагоста използва музейната лаборатория, както го беше направил и при разследването на музейните убийства. Строго охранявана лаборатория в строго охраняван музей. Без съмнение е поканил и онова надуто старче Фрок. А вероятно и асистентката му Марго Грийн, която му беше приятелка по време на престоя му в музея.
— Оставам на същото, Пери — провикна се към бармана. — Но нека бъде друг производител — да речем „Лафрог“, петнадесетгодишно.
Отпи глътка и примижа от удоволствие. Това уиски вървеше по десет долара чашата, но беше наистина превъзходно. Струваше си всеки цент. Сто хилядарки са колкото двугодишната ти заплата, го бе подразнил Хариман. Май сега е моментът да притисне Мъри за повишение. Желязото се кове, докато…
11
Сержант Хейуърд се спусна по дългата желязна стълба, отвори тясна ръждясала вратичка и излезе в близост до изоставено железопътно отклонение. След нея се промуши Дагоста, натикал ръце в джобовете си. От решетките високо над главите им проникваше мъждива светлина. Във въздуха бавно се въртяха ситни прашинки. Дагоста се огледа. Релсите потъваха в мрака на тунела. Направи му впечатление, че в подземията на града тази жена се движи по друг начин — мълчаливо и с напрегнато внимание.
— Къде е капитанът? — обърна се да го погледне тя.
— Идва — промърмори Дагоста и се зае да изстъргва подметките си в релсата. — Вървете напред. — Тя започна да се отдалечава с гъвкава походка, следвайки тънкия лъч на фенерчето. Спокойното й поведение прогони и последните му колебания. Тук тази дребна жена наистина се чувстваше като у дома си.
Уокси обаче забави темпото, особено след като огледаха подземието, където преди три месеца бяха открили първия труп. Влажно и студено, превърнато в склад за стари бойлери, с увиснали от тавана прекъснати жици. Хейуърд мълчаливо ги отведе при парцалив матрак, сврян зад опушена фурна и зарит с пластмасови бутилки и накъсани вестници — жилището на убития. Голямото кърваво петно върху дамаската беше изгризано от плъхове. От една тръба в стената висяха чифт окъсани спортни чорапи, покрити със зеленикава плесен.
Човекът се казвал Ханк Джеспър, съобщи Хейуърд. Никакви близки и роднини, никакви свидетели. Материалите по делото се изчерпваха с лаконичното заключение за „дълбоки порезни рани“ и „тежко травмиран череп“, плюс кратка отметка за погребение в гробището на остров Харт. Никакви снимки, никакви протоколи за оглед.
Не откриха нищо и в тоалетната на някогашната спирка на околовръстната линия, където е било извършено второто убийство: купища боклуци и плахи опити да се измие кръвта от старите умивалници и потрошените огледала. Този труп изобщо не беше идентифициран — нямаше му главата.
Зад гърба му се разнесе сподавена ругатня. Дагоста се обърна навреме, за да зърне как закръглената фигура на капитан Уокси с мъка се провира през тясната ръждива вратичка. В очите му се четеше отвращение, а тлъстото му лице мазно лъщеше на оскъдната светлина.
— За Бога, Вини! — изпръхтя той и предпазливо тръгна между плетеницата от релси. — Какво правим тук? Казах ти, че това не е място за висши полицейски служители! Особено пък в неделя следобед. — Кимна по посока на тъмния тунел. — Май малката хубавица ти подпали чивиите, а? Страхотни цици! Отказа да ми стане лична асистентка, представяш ли си? Предпочете да обикаля разни дупки и да измъква дрипльовците от тях. Иди, че я разбери…
Да бе, направо удивително, въздъхна Дагоста, представяйки си как ще се чувства една привлекателна жена под прякото разпореждане на Уокси.
— А сега и радиостанцията ми не работи, да я вземат мътните! — мрачно добави капитанът.
Дагоста вирна пръст към тавана на тунела.
— Според Хейуърд тук се губи връзката.
— Браво. А как ще повикаме помощ?
— Никак. Трябва да разчитаме само на себе си.
— Браво — повтори Уокси.
Дагоста го погледна. По горната му устна бяха избили капки пот, бузите с цвят на втасало тесто бяха увиснали.
— Намираме се в твоя район — напомни му лейтенантът. — Я си представи, че се пръкне нещо, а ти си се оказал на местопрестъплението? — Пръстите му механично опипаха джоба на якето за пура, после се отдръпнаха. — И обратно — няма ли да ти стане кофти, ако тия убийства се окажат свързани и пресата гръмне за тях, а ти си стоиш в кабинета и си бъркаш в носа?
— Няма да ставам кмет, Вини — стрелна го с поглед Уикси. — От опит знам, че когато завалят лайната, е най-добре да си на сушина.
Лицето му се отпусна, от устата му излетя успокоена въздишка.
От мрака бавно изплува светла точка. Миг по-късно пред тях се появи дребничката фигура на сержант Хейуърд.
— Почти стигнахме — обяви тя. — Остава ни само едно ниво.
— Надолу ли? — изгледа я с възмущение Уокси. — Не мога да си представя, че има по-надолу от това тук!
Хейуърд не отговори.
— А как ще слезем? — попита Дагоста.
Жената кимна в посоката, от която се бе появила.
— Нататък по релсите, на около четиристотин метра вдясно има друга стълба.
— Ами ако мине влак? — облещи се Уокси.
— Това е изоставена линия — успокои го Хейуърд. — Тук отдавна не минават влакове.
— Откъде знаеш?
Лъчът на фенерчето освети дебелия слой ръжда върху релсите. Очите на Дагоста бавно се вдигнаха към лицето на младата жена, което се оказа доста смръщено.
— Има ли нещо специално там? — тихо попита той. Хейуърд се замисли, после леко кимна с глава.
— Обикновено обикаляме само по-горните нива. Но слуховете твърдят, че колкото по-надолу отиваш, толкова по-шантави неща виждаш… — Нова пауза. — По тази причина предложих да сме група хора.
— Искаш да кажеш, че там долу живеят хора? — възкликна Уокси.
— Разбира се — кимна Хейуърд, а гримасата й беше достатъчно красноречива: капитанът би трябвало да е наясно с това. — През зимата са на топло, а през лятото нито вали, нито духа. Проблем са единствено другите къртици.
— Кога за последен път прочистваха това ниво?
— То не се прочиства, капитане.
— А защо?
Последва мълчание.
— Главно защото къртиците от по-долните нива са практически неоткриваеми. Развили са способност да виждат в мрака. Докато чуеш нещо и се обърнеш, вече са изчезнали. Няколко пъти в годината правим огледи с кучета, обучени да откриват трупове. Но и тогава не слизаме прекалено на дълбоко. Опасно е. Долу има най-различни хора, не само бездомници. Някои се укриват, други бягат от нещо — най-често от закона, трети са просто грабители.
— Ами онзи материал в „Поуст“? — подхвърли Дагоста. — В него се споменава за някаква подземна общност, която не е настроена особено враждебно.
