— Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?
Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:
— Не.
Мефисто присви очи.
— Странно — каза той. — Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.
— Може да се запознаем някой ден — отвърна Пендъргаст.
— Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?
— Започнаха преди около година — поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. — Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето — не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.
— Какви просяци? — намръщи се Пендъргаст.
Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:
— Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. — Гласът премина в шепот. — Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.
Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.
— Най-долното ниво на града — промълви сякаш на себе си.
— И най-гадното — допълни Мефисто.
— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.
Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.
— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?
— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.
— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.
— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.
— И тя е?
Мефисто не отговори.
Пендъргаст изправи гръб.
— И какво ще правим?
— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!
— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?
Мефисто помисли малко.
— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.
— Лесно е да се каже.
Тежкият поглед на Мефисто се стовари върху агента на ФБР.
— Може би имаш по-добра идея, Уайти? — изсъска той.
Пендъргаст замълча за миг.
— Още не — промълви накрая.
24
Робърт Уилсън, библиотекар на Историческото дружество на Ню Йорк, погледна с неприязън мъжа в картографската зала. Странен тип — строг черен костюм, бледи котешки очи, русолява коса, сресана назад над високо чело. Притесняваше го. Много го притесняваше. Цял следобед правеше поръчки и после разхвърляше картите в безпорядък. Щом Уилсън се обърнеше към компютъра, за да продължи собствената си работа — окончателната версия на монографията върху фетишите на племето цуни, — онзи моментално правеше нова поръчка и го дразнеше с нови въпроси.
Ето, отново се надига и безшумно тръгва към него.
— Извинете — каза с любезен, но настойчиво провлечен глас.
Уилсън отлепи поглед от екрана.
— Да? — почти се сопна той.
— Неприятно ми е да ви безпокоя, но чувам, че проектите на Во и Олмстед включват отводнителни канали за пресушаване блатата в Сентрал Парк. Бих желал да им хвърля един поглед.
Уилсън сви устни.
— Тези проекти бяха отхвърлени от комисията — заяви той. — И са изгубени. Истинска трагедия. — Сетне се обърна към компютъра с надежда, че непознатият ще схване намека. Истинската трагедия ще настъпи, ако не го остави да си пише монографията.
— Ясно — каза посетителят, без никакво намерение да отстъпи. — Обяснете ми тогава
Загубил търпение, Уилсън се облегна в стола си.
— Мислех, че това е известно на всички. Използвали са стария акведукт под Осемдесет и шеста улица.
— А съществуват ли плановете му?
— Да.
— Може ли да ги видя?
Уилсън се надигна с въздишка и отново пое към архивите. Както обикновено, там цареше пълен хаос. Помещението успяваше по някакъв начин да бъде хем огромно, хем да внушава клаустрофобия. Метални стелажи се издигаха на два етажа височина, претъпкани с рула карти и хелиографски копия. Уилсън почти усещаше как прах се посипва по плешивото му теме, докато се взираше в загадъчните колонки с цифри. Засърбя го носът. Намери нужните карти и се върна в читалнята. Защо ли винаги искат най-тежките карти, чудеше се той, докато влизаше в помещението.
— Ето ги — каза библиотекарят, като остави рулата върху махагоновия плот. Продължи да гледа непознатия, който ги пренесе до масата си, където започна да ги разглежда, да си води бележки и да прави скици в подвързан с кожа бележник. Тоя е пълен с пари, с омраза си помисли Уилсън, никой професор не може да си позволи подобен костюм.
В залата се възцари божествена тишина. Най-после ще свърши нещо полезно. Като донесе няколко пожълтели снимки на бюрото си, Уилсън започна да нанася поправки в главата за родовите идоли.
След няколко минути отново усети близкото присъствие на посетителя. Погледна го мълчешком.
Мъжът кимна към една от снимките. На нея се виждаше обикновен камък с издялани отгоре му абстрактни очертания на някакво животно с прикрепено към гърба кремъчно острие.
— Струва ми се, че специално този фетиш, обозначен като пума, на практика представлява гризли — заяви непознатият.
Уилсън погледна бледото, леко усмихнато лице е мисълта, че този тип се шегува.
— Къшинг, който е доставил фетиша през 1883 година, изрично подчертава, че принадлежи на рода Пума — възрази библиотекарят. — Можете да се уверите и сам. — Аман от експерти!
— Фетишът на гризли винаги има на гърба връх от копие, както е в този случай — невъзмутимо отбеляза посетителят. — Докато пумата носи стрела.
Уилсън се изправи.
— И в какво по-точно се състои разликата, ако мога да попитам?
— Пумата се убива с лък и стрела. При гризли не може да се мине без копие.
Уилсън онемя.
— И Къшинг може да сбърка — меко го успокои непознатият.
Уилсън бутна настрани документите.
