време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.
Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
— Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга — продължаваше госпожа Уишър. — След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.
Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не — двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…
— В замяна ще искам едно нещо — хладно добави госпожа Уишър и мечтите му се изпариха. — От този миг нататък се посвещавате изцяло на нашето движение. Искам всичките ви статии да бъдат концентрирани върху нашата кауза.
— Моля? — подскочи Смитбек. — Аз съм криминален репортер, госпожо Уишър. Плаща ми се, за да поддържам постоянен приток от новини. — Сладката представа за биещите се за права издателства отстъпи място на разярената мутра на редактора Арнълд Мъри, който настоява за репортаж.
— Естествено — кимна дамата. — Мисля, че в най-скоро време ще ви осигуря този приток. Ще ви съобщя данните веднага щом сме готови с нашите планове. Повярвайте, това сътрудничество ще се окаже взаимноизгодно.
Главата на репортера пламна. След няколко часа предстоеше да предаде материала за подслушаното в музея. Забавил го бе нарочно, надявайки се да докопа още информация. Този материал щеше да му осигури не само повишението, но и огромното удоволствие да го начука на онзи задник Брайс Хариман.
Но дали ще стане точно така? Обявената награда вече позагуби актуалност и не доведе до нищо. Репортажът му за Мефисто не събуди очаквания интерес. Нямаше убедителни доказателства за връзка между убийството на главния патолог и целия случай въпреки наличието на определени сходства. А и не бива да се пренебрегват неблагоприятните последици от незаконното му проникване в музея.
Но тая работа с Уишър, от друга страна, може да се окаже именно експлозивът, от който се нуждаеше. Репортерският му нюх го подсказваше. Ще се пише болен, за да укроти Мъри за ден-два. А после, след крайната победа, всичко ще му бъде простено.
Вдигна глава и впери очи в лицето на дамата, която спокойно го наблюдаваше.
— Съгласен съм, госпожо Уишър.
— Наричайте ме Анет — каза тя, задържа поглед върху лицето му миг-два, а след това го сведе към дебелата папка с менюто. — А сега, да поръчваме. Бих препоръчала студеноводни миди с хайвер, увити в резенчета лимон. Тук ги правят превъзходно.
26
Хейуърд зави зад ъгъла на Седемдесет и втора и изведнъж се закова на място. Пред очите й се издигаше огромна сграда в пясъчен цвят. Измъкна смачканото листче с адреса, погледна го, после отново вдигна глава. Нямаше грешка, обаче сградата приличаше повече на комикс от Чарлс Адамс отколкото на жилищна кооперация в Манхатън. Девет величествени етажа от дялан камък, с много въздух помежду им. Последните два образуваха голям фронтон, надвесен като смръщени вежди над улицата. Обшитият с бакърени плоскости покрив бе украсен с комини, кулички, шпилове и всякакви орнаменти. Само бойници липсват, помисли си тя. Сградата се наричаше „Дакота“. Странно име за странно място. Чувала бе за него, но го виждаше за пръв път. По принцип рядко имаше повод да посещава Горен Уест Сайд.
Насочи се към огромния вход за карети, зейнал в южната фасада. Портиерът отбеляза името й в журнала, след което се обади по вътрешния телефон.
— Югозападното фоайе — съобщи той, след като остави слушалката и й обясни накъде да тръгне. Тя пое към тъмен тунел.
От тъмния пасаж се излизаше в просторен вътрешен двор. Хейуърд забави крачка и се загледа в бронзовите фонтани. Тихо, спокойно и закътано, това място изглеждаше изключително необичайно за западната част на Манхатън. Свърна надясно и се отправи към най-близкия ъгъл на двора. Прекоси тясното фоайе и влезе в асансьора.
Кабината се издигаше бавно и накрая спря до малко правоъгълно помещение. Точно насреща се виждаше една-единствена врата, изрязана в тъмната полирана ламперия. Асансьорът зашепна на своя език и кабината изчезна, като остави Хейуърд самичка в мрака. Да не би да е слязла на друг етаж? Чу се лек шум и тя посегна инстинктивно към оръжието си.
— Сержант Хейуърд. Чудесно. Заповядайте, моля. — Дори в мрака беше в състояние да разпознае напевния, леко провлечен говор. Вратата бе отворена и срещу струящата отвътре мека светлина се открояваше с нищо несравнимата тънка фигура на агент Пендъргаст.
Хейуърд прекрачи прага и той затвори вратата зад гърба й. Макар помещението да не бе особено голямо, високият таван му придаваше особено величествен вид. Три от стените бяха боядисани в наситено розово с черни ивици отдолу и горе. Светлината струеше иззад някаква странна конструкция с много тънки плочки ахат, обрамчени в бронз и поставени на височина доста над човешки ръст. Четвъртата стена бе от черен мрамор, а по цялата й повърхност се спускаше огледално гладък воден пласт, който изтичаше с тихо ромолене в решетката отдолу. Върху дебелия килим бяха пръснати няколко ниски кожени канапета. Украсата се изчерпваше с няколко картини и увивни растения, кацнали върху лакирани масички. Всичко бе умопомрачително чисто, без нито една прашинка. Врати към останалите помещения не се виждаха, въпреки че без съмнение трябваше да ги има.
— Седнете където намерите за добре, сержант Хейуърд — покани я Пендъргаст. — Да ви предложа нещо разхладително?
— Не, благодаря — отвърна тя, като избра най-близкото до входа място и потъна в удобната черна кожа. Картината на отсрещната стена й се стори позната — импресионистичен пейзаж с копи сено под розовеещо слънце. — Хубаво място. Макар сградата да е малко зловеща.
— Ние, наемателите, предпочитаме да я наричаме ексцентрична — отвърна Пендъргаст. — Но мнозина биха се съгласили с вашето становище. Нарекли са я „Дакота“, защото когато е строена — някъде през 1884-та, този район на града изглеждал отдалечен като индианските територии. Но аз харесвам солидността и усещането за дълговечност, което внушава. Основите са изсечени направо в скалата, а стените в основата са дебели почти осемдесет сантиметра. Но вие не сте тук, за да слушате лекции по история на архитектурата. Всъщност благодаря, че изобщо се съгласихте да дойдете.
— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд. — Как бих могла да пропусна възможността да надникна в бърлогата на агент Пендъргаст — легендата сред правоохранителните органи? Всъщност вие прекрасно знаете това.
— Звучи окуражаващо — отсъди Пендъргаст, като се отпусна в едно кресло. — Страхувам се обаче, че туристическата обиколка приключи. По принцип рядко приемам посетители, но това място е особено подходящо за нашия малък разговор.
— По каква причина, ако не е тайна? — попита Хейуърд. Погледът й спря върху близката лакирана масичка, очите й светнаха: — Хей, та това е бонзай! — възкликна тя. — Виждала съм такива миниатюрни дръвчета в залата за тренировки на моя сенсей по карате!
— Гинко билоба, или девичи коси — уточни Пендъргаст. — Единствен представител на широко разпространен в древността дървесен вид. А от дясната ви страна има няколко клена-джуджета. Много съм горд с техния напълно естествен вид. През есента всяко от тях променя цвета си в различно време. Култивирането им ми отне девет години. Вашият сенсей сигурно знае тайната на групиране на растенията — прибавяш нечетен брой дръвчета бонзай, винаги различен, докато в крайна сметка трябва доста да се концентрираш, за да ги преброиш. И чак тогава спираш.
— Девет години? — учудено повтори Хейуърд. — Това не изисква ли много свободно време?
