— Откровено казано, предпочитам да се доверя на Къшинг, отколкото на… — Остави изречението недовършено. — Библиотеката затваря след час — предупреди той.
— В такъв случай бих желал да видя документацията от проучванията за изграждане на газопровод в горния участък на Уест Сайд, правени през 1956 година.
— Какво от нея? — процеди през зъби Уилсън.
— Цялата, ако обичате.
Това вече бе прекалено.
— Съжалявам, но е забранено! — гневно отсече библиотекарят. — Правилникът разрешава само по десет карти от серия наведнъж.
Но онзи сякаш не забеляза победоносния му поглед, потънал в дълбок размисъл. После рязко вдигна глава.
— Робърт Уилсън — каза той, като посочи табелката на ревера му. — Сега разбирам защо името ви ми е познато.
— Познато ли ви е? — заекна от изненада библиотекарят.
— Със сигурност. Не сте ли оня Уилсън, който изнесе прекрасен доклад върху идолните камъни на племето навахо по време на конференцията в Уиндоу Рок миналата година?
— Ами, аз съм — потвърди Уилсън.
— Така си и мислех. Не можах да присъствам, но се запознах подробно с протоколите. Написал съм нещо като частно проучване върху идолната култура на югозападните племена. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, то не може да се сравнява с вашия труд.
Уилсън се прокашля.
— За подобно проучване човек може да загуби цели три десетилетия и пак никой да не го познава — скромно рече той.
— За мен е чест да се запозная с вас — усмихна се посетителят. — Казвам се Пендъргаст.
Уилсън пое протегната ръка и с неудоволствие усети хлабавото й стискане. Той самият обичаше да се ръкува здраво.
— Удоволствие е за мен да се уверя, че продължавате проучванията си — продължи мъжът, наречен Пендъргаст. — Невежеството по проблемите на този район е нечувано.
— Така е — съгласи се с готовност Уилсън. Изпълни го особено чувство на гордост. До днес никой не бе проявил и най-малък интерес към труда му, да не говорим за възможността да беседва компетентно с него. Наистина този Пендъргаст не беше добре осведомен в областта на фетишите, но…
— С удоволствие бих продължил интересния разговор — каза Пендъргаст, — но се боя, че вече отнех прекалено много от вашето време.
— Нищо подобно — възрази Уилсън. — Та какво искахте да видите? Проучването от 56-а?
Пендъргаст кимна.
— И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?
Уилсън посърна.
— Но това са цели шестдесет карти. — Гласът му заглъхна.
— Разбирам — кимна Пендъргаст. — Правилникът не позволява. — Видът му бе съкрушен.
Уилсън се усмихна неочаквано.
— Няма да регистрирам заявката, ако желаете — заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. — И не се притеснявайте за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?
След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.
25
Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.
Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.
— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.
Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.
— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.
— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.
Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.
— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?
— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.
— Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.
Той остави чашата си.
— Аз?
Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.
— Очаквах изненадата ви. Но виждате ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.
— Купихте я? — попита обнадеждено той.
— Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.
Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.
— Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. — Махна с ръка. — А и трябва да ви благодаря.
— За какво? — попита малко нервно Смитбек.
— Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.
Смитбек кимна.
— След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват — хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.
Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.
— И така, предлагам ви следното. — Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. — Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат
