демонстрантите, върху която бяха отбелязани всички точки на бдение в памет на невинните жертви. Видя вестника в ръцете на мнозина от участниците в митинга, сърцето му се изпълни с гордост. Козински знаеше само част от истината, защото именно той, Смитбек, беше играл активна роля за популяризирането на събитието. Тиражът без съмнение ще удари тавана, като при това ще приобщи най-благодатния сегмент читатели — солидните и влиятелни хора, които обикновено четат „Таймс“, но днес ще разгърнат „Поуст“ заедно с обикновената му публика от трудови хора. А онзи задник Хариман нека се чуди как да обясни това странно явление на мухлясалия си главен редактор.
Слънцето потъна зад кулите и шпиловете на Сентрал Парк Уест, над града бавно се спусна пелената на топлата лятна вечер. Госпожа Уишър запали малка свещ и направи знак на духовниците да сторят същото.
— Приятели! — отново извика тя и вдигна свещта над главата си. — Нека нашите малки пламъчета и тихи гласове се превърнат в огромна клада и гръмотевичен вик! Ние имаме само една цел и тя не може да бъде нито пренебрегната, нито омаловажена: Да си върнем този град!
Тълпата нададе неистов рев и се люшна след госпожа Уишър, която тръгна по посока на Арми Плаза. Смитбек разблъска първите редици и най-сетне успя да се включи в антуража й. В следващия миг изпита странното чувство, че е попаднал в окото на ураган.
— Радвам се, че успяхте, Бил — забеляза го госпожа Уишър. Изрече тези думи спокойно и вежливо, сякаш се обръщаше към гост на следобеден чай.
— И аз се радвам! — ухили се в отговор той.
Подминаха хотел „Плаза“ и бавно навлязоха в южната част на Сентрал Парк. Смитбек се обърна. След тях се беше проточила дълга върволица, която се извиваше като чудовищна змия по алеите на парка. Насреща им се появиха нови две шествия, явно потеглили от Шесто и Седмо авеню. Сред тях се открояваха благородници със синя кръв и стари пари — улегнали, посивели и изпълнени с достойнство. Но имаше и многобройни представители на младата кръв, за която беше споменал Козински: финансови брокери, банкови служители, дилъри на ценни книжа — една шумна тълпа, която пиеше, свиреше с пръсти и тръпнеше от нетърпение за екшън. Смитбек си спомни колко малко им трябваше да започнат да замерят кмета с бутилки по време на предишния митинг, в душата му помръдна безпокойство. Не беше сигурен, че ако играта загрубее, госпожа Уишър ще успее да ги задържи под контрол.
Шофьорите по протежение на парка вече бяха зарязали клаксоните и любопитно зяпаха, а част от тях излизаха от колите и се присъединяваха към процесията. За сметка на това воят на клаксони откъм Кълъмбъс Съркъл продължаваше да нараства. Смитбек вдъхваше хаоса с огромна наслада, като чаша хубаво вино. В действията на тълпата има нещо изключително завладяващо, помисли си той.
Запъхтян младеж се втурна към госпожа Уишър с мобилен телефон в ръка.
— Кметът! — извика той.
Дамата тикна безжичния микрофон в чантичката си и пое телефона.
— Моля…
Гласът й беше хладен, крачката — равномерна. Послуша известно време, после поклати глава:
— Съжалявам, че мислите така. Но времето на разрешителните, отдавна отмина. Вие май не разбирате, че градът е в извънредно положение — нещо, върху което ви обръщаме внимание от доста време насам. Това е последният ви шанс да възстановите спокойствието по улиците. — Нова пауза. Госпожа Уишър притисна с длан свободното си ухо, за да изолира грохота на тълпата. — Съжалявам, че демонстрацията затруднява действията на вашата полиция, но от друга страна ми е приятно да чуя, че нейният директор е поставил начало на някаква конкретна операция. Все пак ще ви зададем един въпрос: къде бяха вашите полицаи, когато убиха моята Памела? Къде беше вашият… — Послуша за момент, после нетърпеливо добави: — Не! Твърдо и категорично. Този град се задушава от престъпност, а вие заплашвате със санкции
Подаде телефона на младежа и лаконично нареди:
— Ако пак се обади, кажете му, че съм заета.
После се обърна към Смитбек и плъзна ръка в неговата.
— Предстои да спрем на лобното място на дъщеря ми, Бил — прошепна тя. — Вероятно ще имам нужда от вашата подкрепа…
Смитбек навлажни устните си с език.
— Разбира се, госпожо.
42
Дагоста последва Марго по някакъв прашен и зле осветен коридор в приземната част на музея. Отдавна затворено като изложбена площ, пространството тук се използваше за допълнителен склад за изобилието образци от бозайници. Покрай двете стени на тясното помещение се точеха всевъзможни препарирани животни, замръзнали в поза на нападение или отбрана. Огромна мечка гризли с вдигнати лапи и остри нокти за малко не закачи якето на Дагоста. Той механично прибра ръце към тялото си, за да избегне докосването и до други прашасали експонати.
Завиха зад близкия ъгъл и се озоваха в задънен коридор, запълнен от туловището на препариран слон с многократно зашивана и поправяна сива кожа, която се държеше на скелета му сякаш по чудо. Под издутия му корем се виждаше двойната врата на товарен асансьор.
— Ще се наложи да побързаме — подхвърли той, докато Марго натискаше бутона. — В дирекцията тече мобилизация, сякаш се готвят за десант в Нормандия. На всичкото отгоре в района на Пето авеню се провежда някакъв неразрешен митинг на движението „Да си върнем града“.
Надуши позната миризма, сякаш се беше озовал на някое от обичайните за лятото местопрестъпления.
— В дъното се намира препараторската лаборатория — поясни Марго, забелязала как бърчи нос. — Вероятно работят.
— Ясно — кимна той и вдигна поглед към слона. — Къде са му бивните?
— Това е Джъмбо, прочутият актьор в пътуващия цирк на Ф. Т. Бърнам. В Онтарио го блъснал товарен влак и му строшил бивните. Бърнам смлял парчетата, полял ги с желатин и ги сервирал като мезе на помена на Джъмбо.
— Умно — кимна Дагоста и захапа една пура. При такава воня едва ли някой би се оплакал от малко цигарен дим.
— Съжалявам, но тук не се пуши — неловко се усмихна Марго. — Съществува опасност от натрупване на метан.
Дагоста прибра пурата в момента, в който асансьорът пристигна. Метан, значи. В главата му се появиха неприятни асоциации.
Излязоха в задушен коридор, задръстен от огромни сандъци, над които минаваха тръбите на отоплението. Капакът на един от сандъците беше отместен и отвътре стърчеше заоблена почерняла кост с размерите на едногодишно дръвче. Трябва да е от динозавър, помисли си Дагоста и направи опит да прогони напрежението, което го обзе. Спомените от последното пребиваване на това място все още бяха прекалено ярки в съзнанието му.
— Тествахме веществото върху няколко различни организма — подхвърли Марго и отвори вратата на лабораторията, чиито ярки неонови светлини рязко контрастираха с полутъмния коридор. Жена в бяла престилка се беше навела над осцилоскопа в дъното. — Опитни мишки, бактерии ешерихия коли, синьо- зелено алгае и известно количество едноклетъчни. Това тук са мишките…
Дагоста механично погледна към малката ниша и стреснато отскочи назад.
— Господи Исусе!
Край облицованата с бели плочки стена бяха струпани няколко окървавени клетки. Вътре имаше изкормени и обезобразени до неузнаваемост миши тела.
— Както забелязваш, оцеляла е само една от четирите мишки, затворени във всяка клетка — отбеляза Марго, направила крачка към нишата.
— Защо не сте ги разделили?
