— Много увлекателно — отбеляза той след края на разказа. — Увлекателно и доста тревожно. — Седна до работната маса и кръстоса крак върху крак. — Откривам обезпокоителни сходства с резултатите от собственото ми разследване. Долу съществува, нещо като сборен пункт, дълбоко в тунелите „Астор“. Намира се сред останките на тъй наречения Кристален павилион, който на практика е частна гара, изградена под някогашния хотел „Никърбокър“. Там открих едно доста любопитно съоръжение: колиба, изградена от човешки черепи. Всички следи от хора водят към нея. Във вътрешността й има нещо като жертвен олтар, върху който открих доста странни предмети. Едно от съществата изскочи от мрака в момента, в който оглеждах вътрешността на колибата.
— Как изглеждаше? — бързо попита Марго.
— Трудно ми е да го опиша — сбърчи вежди Пендъргаст. — Нямаше как да се приближа да него, а при по-голямо разстояние приборът за нощно виждане губи контраст. Но определено прилича на човек. Само походката му… Как да кажа, в нея има нещо особено… — Агентът замълча, търсейки точните думи — нещо нехарактерно за него: — Тичаше с някакво особено приклякване, а към гърдите си притискаше нещо, което очевидно искаше да остави в колибата. Заслепих го с прожектора и стрелях, но ярката светлина блокира прибора ми, а когато отново можех да виждам, от съществото нямаше и помен.
— Улучи ли го? — попита Дагоста.
— Мисля, че да. Видях кръв по земята, но положението беше такова, че ми се прииска да се връщам горе. — Извърна се към Марго и леко повдигна вежди: — Предполагам, че съществуват същества с различна степен на деформираност. Но три техни качества са сигурни: те са изключително бързи, виждат на тъмно и са крайно агресивни.
— На всичкото отгоре живеят в тунелите „Астор“ и употребяват „Гланц“! — потръпна Марго. — А след смъртта на Кавакита навярно са подивели от липсата на субстанцията.
— Май е точно така — съгласи се Пендъргаст.
— Навярно Кавакита е продавал своята дрога именно в колибата, която описахте — добави младата жена. — Поне към края, когато нещата вече са излизали от контрол. Но всичко това прилича на някакъв ритуал.
— Точно така — кимна Пендъргаст. — Над входа на колибата има три японски йероглифа, които се превеждат горе-долу така: „Почитай асиметрията“. Това е един от изразите, които се свързват с японската чайна.
— Чайна ли? — сбърчи вежди Дагоста.
— Отначало и аз си зададох същия въпрос, но като помислих малко, започнах да разбирам какво е направил Кавакита. Около колибата имаше каменни късове с различна големина, явно части от стъпала. Японците наричат такива камъни
— Предлагал е растението под формата на запарка, като чай — досети се Марго. — Но защо си е правил труда… — Замълча за миг. — Освен ако самата церемония…
— И аз стигнах до подобно заключение — кимна Пендъргаст. — Било му е все по-трудно да контролира паството си. В един момент е разбрал, че няма смисъл да продава дрогата, достатъчно е просто да я
— И по тази причина изгражда церемония на доставянето — добави Марго. — Шаманите в примитивните общности прибягват до такива ритуали, за да поддържат реда и да укрепват властта си.
— И тъй, нашият човек укрепва своята власт с чайната церемония — заключи Пендъргаст. — Никога няма да разберем дали е вярвал в нейната святост, но според мен става въпрос за поредния му циничен жест — най-вече заради другите му заемки. Нали помните обгорените останки от журнала, който открихте в лабораторията му?
— Даже си ги нося — отвърна Дагоста и извади бележника си.
— Ето — пое го от ръцете му Пендъргаст. — „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“. Това са доста редки разновидности на зеления чай. Ами този „Торолюбив син крак“? Нещо да ви говори, доктор Грийн?
— Не, въпреки че би трябвало — въздъхна младата жена.
— Става въпрос не за една, а за две субстанции — тънко се усмихна Пендъргаст. — Които обитателите на Маршрут 666 положително биха определили като гъби…
— Ами да! — щракна с пръсти Марго. — Caerulipes и coprophilia.
— Е, сега вече напълно ме объркахте — призна Дагоста.
— Синьопънчестата caerulipes и торната coprophilia — обясни Марго, като се извърна към лейтенанта. — Две от най-халюциногенните гъби на света.
— И онова другото, високан — продължи Пендъргаст. — Ако не ме лъже паметта, това е особено питие, използвано от някои индиански племена при ритуалите за встъпване в пълнолетие. Съдържа голямо количество скополамин, или „тревата на Джимсън“. Изключително опасен халюциноген, който предизвиква дълбока наркоза.
— Лекарствен списък? — попита Дагоста.
— Вероятно. Изглежда Кавакита е искал да модифицира отварата, та да укроти донякъде хората си.
— Ако всичко това е вярно и Грег наистина е искал да държи наркоманите под контрол, защо му е трябвало да изгражда светилището си от черепи? — попита Марго. — Според мен подобно съоръжение би имало тъкмо обратен ефект.
— Така е — съгласи се Пендъргаст. — От мозайката все още липсват много части.
— Колиба от черепи — замислено промълви Марго. — Знаете ли, чувала съм за подобно нещо и по-рано. Мисля, че се споменава в дневника на Уитлъси.
— Наистина ли? — изпитателно я погледна Пендъргаст. — Това е интересно.
— Дайте да проверим в архива. Можем да използваме компютъра в моя кабинет.
Лъчите на късното следобедно слънце в единствения прозорец на тесния кабинет позлатяваха книги и документи. Марго седна пред бюрото и придърпа клавиатурата.
— Миналата година получихме дарение, благодарение на което музеят прехвърли цялата си документация на електронни носители. Ако имаме късмет, вероятно ще открием и дневника…
Въведе в търсачката три думи:
… Крокър, Карлос и аз продължихме напред. Но спряхме почти веднага, защото се наложи да преопаковаме сандъка заради някаква стъкленица с мостри, която се беше счупила. Докато аз се занимавах с това, Крокър тръгна по някаква пътечка и стигна до малка полянка с полусрутена колиба по средата. Тя сякаш бе изградена изцяло от човешки черепи и заобиколена с ограда от забити в земята бедрени кости. В тила на всеки череп имаше грозна дупка с назъбени краища. В колибата се издигаше малък жертвен олтар, също направен от бедрени кости с увиснали по тях кожи и сухожилия. Отгоре намерихме скулптурата и някакви парчета дърво със странна резба по тях.
Но нека не изпреварваме събитията. Докато отваряхме сандъка за чантата с инструментите, отнякъде изскочи възрастна туземка, която със залитане се насочи към сандъка, а от устата й излитаха диви крясъци. Не мога да кажа дали беше болна или пияна…
— Мисля, че това е достатъчно — каза Марго малко по-рязко, отколкото би желала, екранът се опразни. Само това й липсваше: нови спомени за съдържанието на онзи кошмарен сандък.
— Твърде любопитно — обади се Пендъргаст. — Може би е време да направим рекапитулация. — Замълча за миг, след което започна да прегъва един след друг тънките си пръсти: — Кавакита синтезира
